29.12.2010 г.

До себе си

Надявам се разбра:
най-лошото е да се влюбваш
в патологичното бездушие на някого
и да си мислиш, че в твоето присъствие
то се превръща в истинна загриженост.
И се надявам още, че разбра:
от празните преструвки
остават голи спомени
и блудкавият вкус на безразличие.
И ако всичките импулси,
преминали през тебе някога,
са те оставили отвътре
като пропукано стъкло,
то знай, не са били любов,
а деструктивно главоблъскане
в борба с противоложното.

18.12.2010 г.

Предупреждения

Тя го предупреждава,
че може да обича само сутрин,
защото вечер е разпъната от
чернобели спомени-съмнения.
Че няма нужда той да я променя,
животът сам ще я подложи на метаморфоза.
Че е безумно влюбена във... самотата си.
Че се страхува малко от израстването на крилете си,
но още вярва в полета.

Той й отвръща,
че ще я научи да обича нощем,
когато хората са истински пред себе си.
Че не желае никога да я променя,
защото се е влюбил във променливите
блясъци в очите й.
(а те са отражението на душата й)
Че той обича също самотата й,
защото само в нея могат да пораснат и крилете й.
А полетът... е по-красив,
когато го мечтаеш и за двама ви.

1.12.2010 г.

Чай?


В такива дни ми стига само
да пием чай от мащерка,
да си разказваме един на друг лъжи,
но пак да бъде много истинско.
Да ми събличаш думите
(а аз без тях съм сребърна
и отразявам слънцето).
Следобедно да се усмихваме.
И да е топло, както може да е
само и единствено през зимата.

*Снимка: deviantart.com

23.11.2010 г.

Нищо за губене


Понякога е нужно разрушаване,
за да си дойде всичко пак на мястото.
Разпръсквам се на мънички парчета,
когато за копнежите ми няма място
във цялата объркана душа-вселена.
А тишината ми остава пълна със очакване,
но няма вече никаква магия
във нашето планувано несрещане,
а само някаква дъждовно-тъжна орисия.

И нищо повече за губене не е останало,
защото си откраднахме един на друг усмивките.

*Снимка: deviantart.com

20.11.2010 г.

Изтъркано


Диагонално ме прорязват мислите за някой
(неизживяното задейства пеперудите в стомаха).
И необелен портокал на масата
разпръсква спомените за оранжевото Аз в онази вечер.
Не помня вече да съм бягала към тебе,
но още имам дъжд и есенни листа в косите.

Понякога не може да се диша
въздуха от толкова изтъркани парфюми.

*Снимка: deviantart.com

27.10.2010 г.

Есенно


какво ми е на есенното аз
че ме разкъсват жълти спомени отвътре
и всяка есен ли ще е така?
боли ме там, където няма никой вече
и се стопявам в чаша вино-самота
а трябва малко време само
за да се родя отново в шепа топлина

*Снимка: deviantart.com

13.10.2010 г.

Петъчно

В главата ми е само бъркотията,
присъща за поредното напускане.
Като че ли съм се затворила в кутия,
а отвън се чува плашещото тракане
на прииждащите на високи токове противоречия.
Е, останала е в мен религия
от невъзможно-празни суеверия,
които ме сполитат само в щури петъци,
когато съм решила, че съм весела.
И честно казано да вярваш ти омръзва,
когато не намираш Онзи, Поводът...

4.10.2010 г.

На свещи

Със себе си на свещи разговарям,
а самотата ми е седнала на стола.
Оглежда се във мойто огледало
и се усмихва в него, чисто гола.
А стаята ми става някак кадифена
и се смалява топлата ми сянка.
Красиво е, защото няма нужда
да пазя най-голямата си тайна.
Че ме е страх. Че вътре в мен е тъмно
и ми е вече трудно да се виждам.
Но самотата ще ме излекува. Бавно.
Защото ми помага да се опознавам,
когато там, навън, е много страшно.

20.09.2010 г.

За себе си


За себе си не искам заблуждаване
за някога възможни пътища.
И вярвам само във едничкото си оцеляване
след дългото пробуждане от нереалности.
За себе си не търся вече Онзи,
неповторимия, солта в кръвта ми.
Такива (не дай си Боже да ги имаш)
са ти достатъчни от разстояние.

И стига ми едното вярване,
че ме обича още... Слънцето.

*Снимка: deviantart.com

18.09.2010 г.

Недовършено

Сезоните във мен остават недовършени.
Наполовина пожълтели листите
се страхуват от сбогуване със лятото.
И е някак празно от преструване.
Липсва плътността на нечие присъствие,
което да изтрие
всеки спомен за разделяне.

Дали ще се оставя пак на зимата
да ме затрупа с белитe си въпросителни?

17.09.2010 г.

Сенките ми под очите


Сенките ми под очите
не са от продължителното недоспиване.
Във тях са се просмукали
несбъднати кошмари
и случили се вече сънища,
и даже чакането по опашките.
Във тях е цялото премисляне
на глупавите ми решения
и недопуснати красиви грешки.
Затова е време за препускане.
Без спиране по малки гари
(на тях се композирам... чак до закъснение).
И ще се търся, пак наново.
Неизестно X.
Макар в по-трудни уравнения...

*Снимка: deviantart.com

27.08.2010 г.

Без колебание

Знам, трудна съм за разбиране.
Малките си проблеми
превръщам в премеждия,
а пред големите трудности
се смалявам болезнено.
В минали безвъзвратности
търся части от себе си,
забравила, че са вече изгубени
и заменени с резервните.
Въпреки всичко обличам си вярата
и обувам ботушите,
непропускащи мрачности.
С тях ще препускам
напред без колебливости.
И, някак, повярвала в себе си,
ще се уча от грешките.

19.08.2010 г.

Понякога


Понякога съм тъжна от премисляне
и от горчиви пълнолуния,
които ме превръщат в пленница
на собствените спомени.
И често ме раняват думите,
които са се скрили зад преструвките.
Премазват ме противоречия
и ме сразяват недоизпълнените обещания.
Понякога е трудно вярването в себе си.
Като че ли не съм си в кожата,
а само наблюдавам безучастно
полуделите си полусънища.
Дори и да се търся в джунглата
от безкрайни главоблъскъници
рекуширам бавно в нищото,
намирайки единствено остатъци
от миналото пролетно разцъфване.

И знам че вечно ще се спъвам
по собственото си безпътие.
Остава ли ми друго,
освен да продължавам да съм... истинска?

*Снимка: deviantart.com

6.08.2010 г.

На 3 часа от тук


Някъде на три часа от градското тук
ни чака зелено спокойствие.
Онова място с големите слънчогледи,
за което все си говорим.
И защото всичко хубаво
се случва спонтанно,
тръгваме безповодно.
В ръцете ти е само фотоапарата,
а моите държат здраво волана.
И се смеем.
Даже надвикваме силната музика,
а смехът ни се разпръсква
от летния вятър
по горещия асфалт на шосето...

*Снимка: Ben Heine

10.07.2010 г.

Вричане



Празни дни увивам в целофан
и изричам мантрата за неповтаряне.
На ръба на черното си сам.
Вричам се във оцеляване.

Кръгозорът ми от постоянни стимули
е мъглив от недовиждане.
„Вяра в неизчерпване на силите”
ми втълпява позитивното ми мислене.

Търся справяне със себе си
и разковничето за мечтаене
във мъглата от препятствия.
Без да ме е страх от падане.

*Снимка: art.com

4.07.2010 г.

Споменно


Небрежно съм разхвърлена във спомени.

Във гонене на празни словосъчетания,
като да „свърша невъзможното”,
се сблъсквах само с мрачни главоболия.
Измъчвах се в опитомяване
на непослушното си себе си
особено когато бе наоколо
за теб каквото и да е напомняне.
Побърквах се от сивите си понеделници
и полуделите си вече петъци.
Единствено живеех в грешките,
които бях направила от искане.

Сега, когато е отминало,
изглежда прекалено ясно.
На рими хиляди
един от друг били сме...

*Снимка: art.com

8.06.2010 г.

Думите ми се вълнуват от еротика...


Думите ми се вълнуват от еротика
и от безсрамно разсъблечената истина.
Особено чувствителни са в пълнолуние.
Тогава стават част от семиотика,
която е обвита в мистика.
Вечер преди лягане са рошави,
застават на върха на пръстите
и неистово се молят за написване.
Понякога прочиташ ги в очите ми,
които са като че ли корицата.
Измисляш ми подхождащи заглавия
и с нетърпение отгръщаш страници...

Думите ми са половин въпрос и глупав отговор
(някои не присъстват в речника).
А най-красивите остават ненаписани...

*Снимка: art.com

30.05.2010 г.

В розово

По ноктите ми, в розово лакирани,
се отразяват танците
на идващото лято.
Ще бъде слънчево.
Макар за кратко,
ще се простираме
далеч в мечтите си
и ще топим в наслада часовете си.
И някъде във пясъка
дълбоко ще заровим
зимните легенди
за самота и неуспехи...

25.05.2010 г.

По допирателната

Изгубвам се по допирателната
на моя свят с големите вселени.
В изстинали окръжности
са старите ми грешки,
а потенциално новите
надничат от правоъгълни решетки.
Оглеждам се и търся
от всички вектори с посока коя е моята...

19.05.2010 г.

Сутрин



С истина измивам очите си.
Кошмари и сънища се стичат във мивката.
Накрвиво обличам си вярата
(намирам малко надежда в левия джоб).
Вместо кафе отпивам от стимула.
Един ден=оцеляване.
Закусвам изстинали сандвичи
от вчерашни илюзии.

Още е сутрин,
а вече очаквам нощта,
защото ми носи увереност...

*Снимка: art.com

30.04.2010 г.

Прекрасно знам...

Прекрасно знам, че гоня вятъра,
че се изгубвам във безсмислици.
че има Бог,
но няма истина,
че съм от плът и кръв,
но вътре в мен е прашно от илюзии.
И знам си даже силите,
които стигат точно колкото
да се потърся в хората
и през нощта да ме преследват мислите
за ненамерени душевни отпечатъци.
И безнадеждно чакам да открия
непреходното във отлитащите
през пръстите ми мигове...

15.04.2010 г.

Дъждовно ноктюрно


По намръщените лица,
които рисува дъждът
върху прозорците на автобуса
и в подскачащите кални балончета
в локвите на шосето отвън
е време светът да разбере
за немите разочарования
и космическите лутания
на спринтиращите в душата ми атоми...

5.04.2010 г.

Нежноаприлско


Събирам в шепи тишината си,
която ме научи да говоря.
Тя има много повече за казване
от всички неродени спорове.
Затварям себе си във кръгчета
и ги рисувам бавно по гърба ти.
И там се татуират във безкрайности
любов, тръпчивото, смеха ни.
А щом разцъфнат незабравките
ще има вече кой да помни
нежноаприлските ни мигове
и светлосините следобеди...

25.03.2010 г.

Изповед

Омръзна ми от рошавото себе си,
което стиска във юмрук ръка,
но го размахва само и единствено
в лицето си пред огледалото...
И ми се ще да бъда дръзката,
присвила устни пред нечестното.
Да се разправя с него мъжката,
а не да го отмина със наведена глава.
Така и нощем в мрачните безсъници,
ще ме поглежда новото величие
и като с куката на въдица
ще ме лови както преди сънят.
Омръзна ми от кратки пътища,
където ми се пречка лесното
да се оборя пред самата себе си
и да докажа неоткритите си истини.

И още малко и ще имам силите...

19.03.2010 г.

Антикварно

Вървим по шарените улици
и ни оглеждат бляскави витрини.
А ние вътре целите горим
и светим като пламък жълто-сини.

Прескачаме се през реклами,
през тъжни и усмихнати лица.
Но всички те са сякаш неми
и чувам само твоето усмихнато „благодаря”.

И в оцветените тълпи на хората,
превръщаме се в черно-бяла музика.
Държим се здраво за ръка
в една танцуваща танго мелодия...

14.03.2010 г.

Оранжевите ми очила


Понякога по стъклата
на оранжевите ми очила
полепва прах от сивите улици,
през които пътуват мислите ми.
В тях има много черни тревоги,
които една по една се мъча да трия.
А всяка прилича на другата
и даже напомнят на зрънцата черен пипер
в лютеницата на баба,
които отделях в страни на чинията.

И когато изчистя стъклата им
отново се вижда голямото оранжево слънце
и то все така отразява усмивката ми
и запалва горчивите мисли
с портокаловия сок на лъчите си.

12.03.2010 г.

Прогноза


Дълга се оказа зимата.
Студът е напукал ръцете ми
и бавно се спуска във мислите.
Изгубвам се по бялото
на снежните преспи,
докато стана малка, далечна точица...
На леда се подхлъзват мечтите ми,
а нощем ми тракат зъбите
(не знам дали от студеното
или от страх, че те няма до мене...).
Остана ми само да чакам,
но знам че във чакане
се изплъзнаха толкова мигове,
безвъзвратно отлитнаха...

Събирам последните сили
за онзи незабравимия ден,
когато отново ще оживеят
цветовете на детското ми вдъхновение...

*Снимка: art.com

1.03.2010 г.

Бавен ден



Студени хора ме прегръщат
а в мене топлина крещи.
Безкръвни думите поглъщат
малки счупени сълзи.

Някъде във тъжното, дълбоко,
се усмихва другата във мен.
И с мислите ми литва нависоко
по-далеч от този бавен ден.

25.02.2010 г.

В сянката

Стопявам се в самотното
на малката си сянка.
В дванайсет часа точно
ще паднат долу маските.
А аз сваля ли слънцето,
остава по лицето безразличие
и в него се оглежда времето
на жълти спомени от никога.
Дълбоко в мене
(където е и пепелта от розите)
преобразява ме копнеж по неживяното
и ме рисува мисълта за новото.

И моля се единствено
да бъде много истинско...

2.02.2010 г.

Знаеш ли, принце...


Знаеш ли, принце,
когато те няма,
всяка вечер измислям си сънища
още преди да затворя очи...
И все тъй са цветни и хубави,
че забравям дори да заспя
и напръсти в мечтите ми
се изнизва гузно нощта.
Знаеш ли, принце,
щом стане тихо във замъка
и щом всички дълбоко заспят
(и даже добрата орисница),
тогава най ми се иска
да тръгна към тебе със всичките
останали сили
на една благородна принцеса.
И не знам вярваш ли, принце,
но даже ще хвърля
пантофките стъклени,
за да мога към тебе
да бягам по-лесно...

30.01.2010 г.

През миглите ми



Процеждат се през миглите ми мигове,
разсипани като откъснати мъниста.
Като че ли съм изтъкана от сбогуване.
Но светлината ти по мене се разлиства.
Вървя към тебе още непробудена,
в сънливото на минало дълбокомислие,
"с отмерено от пеперуди дишане"
и с сутрешно лице усмихнато...
Понякога ще бъда прашна и безцветна,
потънала във излиняли истини.
Но знай, че вземеш ли ме във ръцете си,
ще бъде всичко друго глупава измислица.
А ти в самотните озъбени минути
заплитай нишките на моето присъствие.
Измисляй ме на тъмно в звуците
и се събуждай с моя аромат по пръстите.
Целувките ти сплитам във косите си.
И даже вятърът не може да ги вземе.
И в тебе акварелно се разтварят дните ми.
Дори когато си далеч от мене...

10.01.2010 г.

Няма да бягам

Няма къде да избягам и точка.
Пак ще съм тук на разсъмване.
Лицата на сивите хора
отново са празни от бързане.

Наум ще рисувам сърцата им,
ще им давам от своята кръв.
На парчета ще пръсна душата си,
за да бъде по-честен светът...

Никъде няма да бягам.
Тук съм, каквато си бях.
Вечер с надеждите лягам,
а сутрин се будя от техния смях.