29.08.2011 г.

Още едно парче Неделя, моля



алармата счупва съня ми
понеделник ми е будната съвест
чашата ми за кафе мирише на уиски
главоболието ми залита към лаптопа

да можеше само още едно парче Неделя

26.08.2011 г.

Малка тетрадка


Имам малка тетрадка
със криле за корици
и във нея записвам
всяко мъничко "с теб".
А във моите зеници
се четат редовете,
на които пришивам
светлина всеки ден.
Имам малка тетрадка.
Няма как да забравя
всичко писано там.
Ти си малка загадка,
искам в мен да те скрия,
а си сън, но аз още не знам.


12.08.2011 г.

Bittersweet Symphony


Не се сърдете на август, че беше малко намръщен и се правеше на октомври. Месецът ми тъгуваше, защото не успях да отида на море. Плановете са, за да се провалят - доказано и изпитано многократно.
Приятелите обаче са мед за душата. Особено когато оплескаш нещата. Още обаче разрешавам дилемата - доброглупавостта недостатък ли е или положителна черта?
Така де. Няма море, но поне Шумен е все така прекрасен, а нощните разходки с Алекс са си като в доброто старо време. Още по-прекрасни са след дъжд, по почти празните улици. Кестените вече узряват и снощи ми замириса на есен, но още ми се диша лято, гори, море и слънце.
(Мусака и мастика с айран!)
От време на време ми е сладкогорчиво. Заспива ми се в неговия потник. През нощта захладнява, аз го завивам, той ме прегръща и така до сутринта, когато трябва да става за работа, но не можем да се отпрегърнем и времето свършва като цигара...

Чета: Стайнбек (Мураками го изоставих за малко)
Слушам: Саундтрака на Californication

10.08.2011 г.

Сънуване


Сънувам
гмуркане във твоите очи.
Разплискване, въпроси.
Не знам, дали...
Доскосване на свобода.
Когато се събудя,
отляво мъничко боли.

9.08.2011 г.

Липси и мисли

Онези истински (и) важни неша, които искам да кажа, първо засядат жестоко в гърлото ми. Премислям ги, повтарям ги наум. В началото звучат налудничаво, глупаво, понякога обидно, понякога пък прекалено мило. След това минава време и свиквам с мисълта, тя, въпросната, започва да живее в мен, все едно е вече изречена на когото там трябва, зависи от случая. Понякога се случва така, че просто я изплювам. За мен е направо изхрачване де, нещо, което дълго ми е дразнило, като при сухата кашлица...
Преживявам се ежедневно, ежехилядно, представям си как другите трябва да ме преживеят отстрани. Как си, какво става с теб, по няколко пъти на ден се изтърквам в собствените си скучни истории, които отстрани се правят, че звучат интересно.
Добре де, мисля си, не съм социопат, напротив. Но някак си нещо все ме избутва настрана, отдалечава ме. Не сe чувствам на фокус, наистина, като Робин Уилямс в "Deconstructing Harry".

В крайна сметка го премълчавам. Истинското и важното. И все се залъгвам - който трябва, ще го разчете. А думите тогава са излишни, нали?