29.05.2012 г.

Just breathe


2 дни в София. Издишвам импулси и нерви. Спя като заек. Всеки шум е буря, всяко скърцане на леглото – тътен. Нощем мисълта е дисциплина бягане с препятствия.
Бъдещето е най-трудната мисъл. Перспективите се пречупват замъглено в незнание. И тъкмо в това е щастието, навярно.
Навън отново изглежда предапокалиптично. Нестабилностите и те ли са начин на живот, с който се свиква?
Имам нужда да го погледна с немигнали две нощи очи и да заспя, прегърната. В сигурни ръце.

*Снимка

28.05.2012 г.

От дъждовете...


стъблата на душата ми растат
емоциите гъделичкат
като калинки
очи и учуди
избистрят света

лятото се е скрило в една дъга
и крещи
за вълноломи и семафори

*Снимка

25.05.2012 г.

Момчето си отива


краят на май
пак ме връща
в онзи ден
в който бях
малко пораснала фея принцеса

помня
как с теб вървяхме
в сънливия град
гледах разнищения край
на дългата зелена рокля
ти ме държеше за ръка
така сякаш няма след малко
да се целунем за чао

а щом свърши баирът към вкъщи
ще свърши и Балът
и Училище
вече наистина
ще си отиде
и с него момчето...

във всяко щастие
има и малко сбогуване

24.05.2012 г.

*


не знаеш никак
кое точно
в 3 през нощта
ще те хване за косата
и издърпа от съня

Земята се люлее
а с пулс
на бягаща сърна
oстава ми да се
надявам че
касата на вратата
спасява досущ като
негова прегръдка

*Снимка

19.05.2012 г.

Сладолед, билет и музика


Следобедът ми се усмихва с билет за вкъщи в едната ръка и със сладолед в другата. Някакъв балкански джаз от трима весели музиканти ме привлича да седна на пейката до тях.
Естествено ми се приисква да му звънна и да го поздравя. Надявам се тайничко да ми се усмихва по телефона.
От известно време не мога да пиша в стихове. Може би е заради всичките задължителни аналитични текстове и тем подобни. Сигурно вълшебните думички и красиви епитети са погълнати и унищожени от академичния ДИСКУРС.
Иначе от тая именно скука ме спаси не кой да е, а Спасителят в Ръжта. Сега чета Франи и Зуи. („Писнало ми е от хора, които само ми харесват. Господи, как ми се иска да срещна някого, когото да мога да уважавам!” Леле, тая Франи!!)
Обаче съм спокойна, защото съм убедена, че музата ще се завърне само след няколко дни. Когато седна на шуменската ни тераса и погледна към зеленото плато... Думите ми ще се върнат с най-истинските си значения.



*Снимка:

15.05.2012 г.

Awake my soul


Всеки мускул по мен е изопнат. Обичам, когато мускулната треска пулсира по тялото и е някак приятно напрягаща. Напомня ти, че си толкова жив, че леко болиш, когато се присягаш към чашата с кафе сутрин.
А след срещите с Него имам треска във всяка клетка на душата си. Всяко чувство се протяга като котка върху силно напечен от слънцето асфалт. Стихотворение е всеки път, когато събужда сетивата ми и прави въздуха около мен горещ.
Щастлива съм, когато събирам дребни интересни неща, които мога да му разкажа. Като мидички по плаж. Харесва ми да мисля за света като за пълен с толкова много съкровища, заровени някъде на красиви места, точно по залез. Нещо в очите му, което крие стари замъци и забравени селски кръчми едновременно, нашепва въображение и гъделичка подобно на сладко малиново вино.
Напоследък балансът от естествени хора в живота ми беше разместен. Добре че са онези приятели (и сестра), с които говорите за ВСИЧКО. Разпилявате смях по скритите хубави улички из центъра на София или взаимно се надъхвате във фитнеса. Сещате се кога точно беше онова гадно контролно на другия или пък просто звъните в 12 през нощта, за да обявите, че Лени Кравиц има концерт! Постоянно мечтаем за по-красиви и вълнуващи места заедно, но тук-и-сега-то ни не е никак зле. Когато го споделяме и оцветяваме в заедност.


*Снимка

10.05.2012 г.

Наново


забравям често
животът е също
неспазени обещания
горчиви остатъци
обиди
и твърде остри думи
студени погледи
прекалено много "не"-та
които може би е трябвало
да бъдат "ДА"

и всеки път
наново
да вярвам
се уча

8.05.2012 г.

"Отвънка ухае на люляк, отвънка е синьо небе"


Свикнах с мисълта да те приемам за изчезващ вид. От онези, които си тръгват често, но остават завинаги. От онези, които удвояват пулса, които запечатваш в стих или в таен дневник, но винаги остават неуловими...
Това може да обясни и старателното ми пазене на архив от твои снимки. Усмивката ти на Онази, където си Добър. Или сложната конфигурация от пръсти по струните на китарата на черно-бялата.
И, разбира се, всички онези на които съм и аз...
Няма по-хубави дни от онези, в които сияя за теб. Или когато съм в някое забравено зелено кътче, където времето е спряло и е толкова тихо, че може дори да се чуе как мисля за теб. Как се опитвам да си спомня на какво точно мирише парфюмът ти и колко точно потъват пръстите ми в косата ти, когато я разрошвам.
Усещания за водопади и люляци ме държат в приятно напрежение.

*Снимка

5.05.2012 г.

Снощи


Хладният мирис на дъжд, който прониква в порите на кожата и инжектира спокойствие. Замайвам се от смрачаващото се небе.
Изведнъж ми се струва, че съм толкова изморена. Най-голямото предизвикателство в живота - да се научим на чакане. Досега никога не съм успявала. Само защото не вярвам в търпението. Винаги ме е било страх, че прекаленото самообладание води до хладнокръвие.

А любовта е топлокръвие.

Липсва ми бягството в Него. Разстоянието е протяжна мисъл.

*Картина