27.12.2013 г.

road trip към щастието

докато ръцете ми са още топли
от прегръщането на света
ще пиша на един дъх
за всеки road trip към щастието
докато още свят ми се вие
от пътуване на задната седалка
и пред себе си виждам само
виолетови хоризонти
ята свобода
и пътища пътища пътища
които тръгват от мен
и се вливат в небе
и залитат в море
и се връщат във мен

ще съм убедена всеки път
че това е

онова пътуване на живота
в което очите се учат да вярват
в случайности
без излишни очаквания

*Снимка


24.12.2013 г.

Твърде малко

Нямам план. Нямам джоб, пълен с обещания. Нямам първа точка в списъка. Нямам списък. Нямам виждане. Нямам поглед над нещата. Нямам глобално мислене. Нямам равносметка. Не знам дали сбърках нещо. Не знам коя е посоката.
Но се движа. Нанякъде. Заобиколена от хора, които ме вдъхновяват, които ми прочитат настроението в очите.

А аз мога да им дам твърде малко 
само шепичка безвремие
в което заедно да сме

15.12.2013 г.

очакване

Събуждам се сънувана и усещам бучка сладко-горчиво очакване в гърлото.
(Телефонът ми не е смарт, когато не ме търсиш толкова дълго.)
Преливам от истории, които искам да ни се случат. Мислите ми вибрират от 24-часово лутане. Една неделя не стига да ги сложа в ред.

А зимата е тайна за прошепване, когато там горе по планините има сняг и истински звезди, които раждат сънища.

*Снимка




3.12.2013 г.

Два живота

Потъвам в трясъците на седмицата. Запушвам си ушите, за да си спомня онази тишина между пръстите ни. Времето, онова същото, което мрази катранено черни коси и гладка кожа, ни се изплъзва, но аз упорито попивам погледите ти. Защото ей сега и край... Отпътуват ме за някъде влакове и ме сгромолясват всеки път все по-болезнено в понеделника.
Другият ти живот как е, пита сестра ми.
Онзи по-хубавият ми живот е няколко часа сън до теб, няколко грешни акорда, няколко чаши вино, няколко градуса в квартирата ти, няколко целувки на гарата, няколко прочетени страници Маркес права, няколко написани реда с куца рима... По-хубавият ми живот е наполовина изсънуван, наполовина предстоящ. По-хубавият ми живот ме чака, сготвил е и пее любимата ми песен. По-хубавият ми живот боде, за да ми остави следи за по-дълго. Защото знае, че утре сутрин няма да ме има.
Но истинският живот... Него съм го оставила твърде намръщен. Не му се говори и е раздразнен, ревнува ме от мечтите и ме дърпа назад, когато се осмелявам. Напива ме вечер, а сутрин ме хваща за косата и ме влачи до огледалото. Сочи ми сенките под очите и цъка с езика. Върти ме в лапите си и се наслаждава, като вижда как не мога да му се изплъзна, колкото и където и да бягам...

В крайна сметка знам, че и двата са изпитания. Да уловя празнотата, която зейва след всяко заминаване, и да я превърна в смисъл. Да хвана за гушата времето... същото, което се опитва да ни превърне в останки от онова, което сме обичали, и да повярвам, че всяка моя история зависи само и единствено от границите, в които ще я очертая.

*Снимка

24.11.2013 г.

***

Уютно ми е в погледа ти, в който
се чувствам като на виенско колело.
Претърсваш ме за всяка малка болка,
а думите ти вътре в мен се свиват на кълбо.
Нетърпеливо търсеща въртя се в тях.
Светът в мен изгубва хоризонти.
И пак към себе си без страх
поглеждам всичко, което ми се струва сложно.

9.11.2013 г.

Към

към теб пътувам
съботата се преражда в смисъл
с малко вятър в джоба
и слънце под мишница

30.10.2013 г.

Лекомисл(и)я

като спиците на колело
по тиха улица
скърцат тревогите ми за света
в такива осъзнати вечери
чувам
как времето отмерва лекомислията
с които бавномъчителносигурно
убиваме музиката
извираща от вените ни

***
На Хижарят с главно Х

прозират му старите болки
погледът му е син от плуване в дълбоки води
захапал е люта цигара
а грубият полузабравен свят дими там някъде долу под буковите гори

когато си в ниското
приятно е да знаеш че някой високо над града
те помни

22.10.2013 г.

Събота в Хамбара

След като събуждаме едно момиче, заспало в удобното си кресло в тъмния двор, успяваме да намерим входа. Вътре сме. Засичаме с бавните си погледи как се освобождава една маса и стигаме до нея по стръмните скърцащи стълби.
В Хамбара е топло, задимено и мирише на восък. Времето се превръща във философско понятие, което има относително значение. Не си спомням какво сме говорили толкова дълго, но знам че ни подслушва ренесансовата поезия, пропита в това място. Припомняш ми колко е хубаво да си твърде уморен от приятна вечер, да говориш дълго с приятел за всичко и да ви пробожда сладка носталгия при всяко "Ей, спомняш ли си...".
Поглеждам те в зелените любопитни очи и мисълта, че сме си същите ми вдъхва толкова голяма сигурност.
По някое време мъжът срещу нас започва да свири  Summertime, а жената, в която сигурно е влюбен,  пее тихо и красиво. Стоим с отворена уста няколко минути и после се чудя колко малко всъщност й трябва на една събота, за да не искаш да свършва.



17.10.2013 г.

Имам 30 минути

Ще повярвам, че дълбочината ще дойде с годините, а не с бирите.
Сега имам просто 30 минути преди лягане, в които искам да пиша. Да оплача самотата на тротоарите сутрин, страдащи от препускащата човешка суета и глухите за бръмченето на колите улици. Да се боя плахо, че толкова много споделяне на дребни болки може би ни прави по-празни, а не по-цели. Да си обясня света, в който се изплъзваме на любовта, в който паметта ни е безотговорна, в който си задаваме все по-скучни въпроси, за да не ни изплаши това, което още имаме да си кажем. Сами на себе си и един на друг.
Ще повярвам и в подреждащите живота ни случайности. И в това, че нещата, които ни държат истински живи, винаги са далеч от нас.


*Снимка


9.10.2013 г.

Търся

В търсене на подходяща философия съм.
Но всичко ми изглежда преходно. Седмицата - най-преходна от всичко.
Търся и виждам повече около мен, отколкото всъщност може да се види: голям недостатък, с който не знам как да се боря. Заблуждавам се, че има повече смисъл в нещата и хората, отколкото понякога е възможен. Още ми се случва да бъркам най-обикновен интерес с топло разбиране.
А списъкът с неща, които ни съкращават живота, само се увеличава: светофари, глупави въпроси, нервни, много нервни хора.

трябва ми
място за китара с нисък таван 
и чист въздух за да бъда себе си

*Снимка

3.10.2013 г.

Утро

утрото ще изпълзи от празната бутилка на земята
в далечината ще изсвири влак
леглото на съседите отгоре ще изскърца

ще се засмеем тихо
за добро утро 
през глава завити

*Снимка

26.09.2013 г.

Паралелни

Лодки се обръщат в очите ми. Клепачите треперят за сън и трудно пропускат слънчеви лъчи. Вечер изплува целия този шум от деня и всичко пулсира с бясна скорост в главата ми.
За теб съм някъде далеч, но всъщност съм така далечна на всичко, което е близо до мен.

Ставам все по-добра в

корабокрушения в сини заливи
доизмисляне на спомени
ловуване на случайности

Слушам Nneka и все повече мечтая за Африка. А вчера се запознахме с най-негерманския германец! Уличен музикант, влюбен в Балканите, който мечтае да се справи с икономическите проблеми на Югоизточна Европа! От онези хора, които ти напомнят да преследваш, да жадуваш, да опитваш с отворени към мечтите очи...

В крайна сметка заспивам спокойно. Животите ни са обречени на сливане паралели.

*Картина

24.09.2013 г.

Всичко, което ни намира

тази сцена
в която плахо играя себе си
е скъсан лист от сценария

* * *

книгите които ни четат
песните които ни слушат
знаците които ни преследват
са всъщност хората
които ни намират





14.09.2013 г.

18,20

Крача бързо. Самото хващане на влак е истинско удоволствие. Въпрос на игра, не на крайна цел.
"Няма повече места!", Гишето срещу мен говори.
"А първа класа?", с надежда продължавам аз.
"Момент.... Има едно място, но днес е календарен ден и този влак е по-скъп.", Гишето вече гледа въпросително към следващия пътник.
Въпрос за размисъл: кои дни не са част от календара?
"Добре, дайте ми това място."
"Но така билетът ще е 18,20!"
Ок. Явно не приличам на човек, който разполага с 18 лева и 20 стотинки.
"Да, моля ви, има 5 минути до влака."
Skye  ме убеждава в едното ухо: Stop Complaining it Could be Raining.
Сдобивам се с билет и за много малко напускам софийския си хаос. Като се върна, ще почистя и ще сложа ред (да бе). Този месец живея временно. Въобще този момент от живота, в който си свободен електрон, заплашен от бездомност. Но и онова вълнение от предстоящото...
А той е далеч. Недостатъчно ми е да го сънувам. SMS-ите са малки щастия в приличащите си дни. Настръхнала съм от тези сънища. Понякога не са хубави, но знам, че това е от липсването. През деня ходя прекалено замислена, за да мога да понасям срещите с досадни познати по автобусите. БЛААААА БЛАААААА. Кой го интересува, въобще?!
Междувременно чета "Да убиеш присмехулник". Не знам как е възможно да има хора, които не са харесали тази книга в Goodreads.
С момичета имахме страхотна вечер... Историите нямат край цяла вечер, а после имам мускулна треска на лицето. Като цяло сигурно изглежда, че си говорим клишета, но всъщност са украсени със странни обстоятелства, определени реплики и невъзможни случвания. Гледаме се една друга, докато говорим, и по очите четем дните си. Онзи смях в погледите, чакал дълго да избухне. Онова очарование на оставащите във времето моменти, които нямаме търпение да си споделим. Изведнъж барманът (на Вели) пуска Gogol и с нея _________(не можах да намеря дума).
*
Вече сме в Стражица. Вагонът е почти празен, кондукторката ме стряска, докато слушам музика и пиша. Стоя на маса и четири места. Пътуването е дълго и има време за гледане през прозореца. Всичко навън навежда на мисълта, че

е време да запечатаме летните мигове 
зимнина за душите ни

 Продължават да ме гонят носталгиите по непропътувани места и неизживени лица.


6.09.2013 г.

Колко е къса есента

колко дълго продължава есента? тя пита
колкото погледа на уморена птица
преди да стигне топлото гнездо?
колкото няколко коняка
набързо глътнати по пътя?
колкото
на рамото ти
да заспя..?
*Снимка


1.09.2013 г.

За какво си мислиш?

Гледаш някъде напред пред нас, без погледът ти да издава какво виждаш там отвъд. Очите ти са потъмнели до цвета на горещо турско кафе, а наоколо витае онова нещо, което ме тласка да се свия в теб на облак. Облак, който просто диша и се носи, докато се стопи някъде в небето и от него не останат само бели линии. И не мога да не попитам "за какво си мислиш сега?". А то ще е за някой филм, който не съм гледала, или за някоя история на Стайнбек, или за някое далечно място, където искаш да си пак. А аз задавам този най-женски въпрос на света "за какво си мислиш?" и чакам с горящо в зениците нетърпение да ми разкажеш,  и ме е яд, когато не съм гледала точно този филм, и не съм чела точно тази книга. А когато после го правя, се връщам там в онзи момент и си представям какво наистина си мислел.
Станала съм алчна - искам всичко да е само за нас. Roger Waters да разбие Стената само за нас, искам любимите ни групи да свирят само за нас, искам планините и езерата само за нас. Искам да си подарим света, който бихме обичали, като парче пица да си го разделим, да оставя и моята половина за теб. Иска ми се да мога да се откъсвам от Стената от хора, които съм допуснала сама, да успявам да полетя, докато мисля, че падам, да съм все една и съща и да знам каква съм.
Есента винаги  помага, когато ти е малко изгубено, когато не знаеш къде е място ти  в това цялото, когато не знаеш от коя страна на Стената си или и ти си просто тухла в нея. Есента е истинското начало на цикъла вътре в нас. За да се родим в златисто, да се научим да ценим цветовете за краткото време, преди да започнат да изстиват до изсъхващо кафяво. Есента, която чака двамата с теб да изпием на екс залеза и да тръгнем по Пътя към вечността на моментите.

* Снимки

26.08.2013 г.

Планински

залезът се изцъкля
като око на тигър
пътят не чака
той е

***
шумът от реката
се влива в мен насън
а той сънят ми до мен
дълбоко спи

***
"върнах се"
е така различно
от "прибрах се у дома"

13.08.2013 г.

Един Бургас

Един бърз Бургас е достатъчен, колкото да усетиш влюбено спокойствие, колкото морският бриз да погали сочните ти нощни тръпки, колкото да зaбравиш София. Един Бургас, в който да послушаме хипарски истории, да погалим няколко котки и да се смеем. Да се смеем толкова много, на толкова много неща, че на връщане във влака всяка от нас да се усмихва между страниците на книгата си.
Недоспиването се трансформира в забав(е)ност. Улиците до хостела вечер са тихи, хостелът ни е до бара, барът ни е до кръчмата, кръчмата ни е до хостела: един красив Бермудски триъгълник.
Сутрин не ни събуждаше шумът на вълните, а един досаден папагал, който си свирукаше джазова мелодия! Гледката от прозореца ни беше ужасна, но всичко това само водеше до повече и повече ехтящ смях в миниатюрната ни стая.
Чувстваме се на своя почва (пясък) и си мечтаем. 
Накрая връщането в София само ми напомни, че се връщам в празно легло. След хубавото искаш още повече хубаво. След всичко искам винаги да следваш ти. Искам да се връщам някъде, където мирише на теб, или да се чува гласът ти от банята, или пък да има твои празни бутилки бира.. каквото и да е.
Само да си ти.

7.08.2013 г.

Кратки и случайни

Чисто

И днес си каза:
Започвам на чисто.
И си наля
едно чисто.

Добра дума

една добра дума
отвори светове от смисли
и предположения коя ли съм

Ерньо Рубик

няколко сутрини се повтаря
момчето с кубчето на Рубик
и китарата на гърба
след него ли тичам
или след автобуса


Ефектът на пеперудата

промъква се
в умове и животи
с размах на пеперуда
ефектно и ефективно
умение или случайност?

*Снимка

4.08.2013 г.

Наужким

Мечтите в неделя следобед се проветряват на вентилатора. Работя над себе си. Редувам китара и четене, а жегата се стича наоколо. Всичко е застинало и аз съм последният човек в Студентски град.  Мисълта ми е като разтопен асфалт, а нещо отвътре не спира да ме тормози.
Може би защото някъде там има студени пирински езера, защото раницата ми иска да я изкарам из под леглото, защото вятърът катери планини без мен, защото "лятото е само наужким" и Бургас на Таралежков ме чака...:)






31.07.2013 г.

Изгубена звезда

преминаваш покрай мен като отделна вселена
и аз се завъртам около себе си като изгубена звезда
търсеща съзвездие
в което да се прибера

28.07.2013 г.

Задкулисно

Всички се стремим към онези хора, които са като чаровно неизвървяни пътища. Привличат ни с прашните места в пияните си души, където са скрили себе си от света. Останали недокоснати, но мечтани. Тези хора завинаги запечатват очите си върху светогледа ти.
Иска ми се незабелязано да се промъкна в коридорите на сините му мисли. Да тичам гола в тях. Да не ме е страх от неочакваните въпроси, които ще намеря там.
Толкова е хубаво, че не е нужно да изричам истини за себе си. Те сами се изплъзват между редовете ми, където думите стават все по-ненужни. Докато гледа как очите ми се избистрят до небесно кафяво, разбира повече от това, които се опитвам да му кажа.

Задкулисно се промъкваме през реалността. На рамото му спят косите ми, там долу до реката. В раницата - уиски и фотоапарат. Пчелата ми завижда, затова ме жили.
А животът ми ме обича.

*Снимка

17.07.2013 г.

Още

Минаха повече от две години, а още се притеснявам, преди да му се обадя или преди да му пиша. Освен ако не съм пияна. Тогава съм смела и вдъхновена. 
За жалост в повечето случаи съм трезва и скучна и ми е по-лесно да пиша тук, вместо да говоря. Натъжават ме тривиални неща. Че го няма наоколо, че всички около мен са се захлюпили в черупките си, че всички ни е страх, че плануваме, а не правим.Изморявам се да вярвам в предстоящото. Чаках той да се върне, чаках да завърша, чаках лятото, чаках приятелите ми да са в настроение за живеене, чаках аз да бъда в настроение...
Случиха се толкова неща и в същото време не се случи нищо. Ще останат бели петна, защото никога няма да се разкажем. След всяко завръщане идва ново начало, не продължение. Същите сме, но дишаме други мисли.
Моите още вярват в споделяне.


*Снимка

9.07.2013 г.

Жива

сигурна съм че изпитвам онова същото
което кара вселени да се въртят
на звездите да им се завива свят
луни да достигат слънца
ветрове да тичат след пушеците на изгаснали комини

когато някой напълни очите ти с небеса
вече знаеш че не можеш да гледаш надолу 

сърцето си спомни
какво е да цъфти
да бъде 
да тупти заради всяко малко жужене наоколо

и пак съм жива

*Снимка



2.07.2013 г.

За статуквото

Онова розово очакване трепери под пластовете скучно ежедневие. Днес този петък изглежда по-далеч, отколкото преди 2 седмици.
Равносметката на липсите ни - без него съм призрак сред призраци.
Имам подскачащи дъги под вените, които ме спасяват от сивите повторения, от задушаващото световно охкане, от собственото ми "офф". Едни цветни, весели дъги, които преливат в усмивки по цялото ми тяло, напомнят ми, че не съм програмирана, че не е нужно да правя неща, които не искам, че не е нужно да бъда, за да се харесвам, че умея да съм мълчаливо щастлива, че никога не е късно да се науча на малките неща, които ми се искат от толкова много време насам.
А наоколо почти всичко, което се излива пред очите ми, е кален грозен порой. Кара ме да си повтараям: everybody but me.  Не можеш да събаряш статукво, когато самият ти си статукво.
Всички притеснения и нерви, лични и чужди, всичко лежи на кълбо в стомаха ми и чака. Той да го изтръгне - само с едно дълбоко прегръщане и прошепване в ухото.

Надеждата е, че има надежда.

*Снимка: Gábor Kerekes, from the series "Orientation"

27.06.2013 г.

Когато е студено

навън 
мирише на студ
и сгушени врабчета под первази

а когато е студено
големите му очи са наляти
с пълнолуния и истории за вълци през зимата

8.06.2013 г.

Обятия

животът ти 
отворил е прозорците към необятното
само разтвори обятия

***

rain и pain
цяла седмица
опитай обаче да ги римуваш
на български

***

искам сили
да се напиша
дълго и локумено
да оставям пудра захар по пръстите

но краткото
не е ли сладко

*Снимка

29.05.2013 г.

*

липсваш на студените ми стъпала
на малките пръсти на ръцете ми
на миглите ми
(антенки за любов които сочат към теб)
на вчерашния ден
на утрето ми
на утрото ми
на нощта под топла завивка
на нощта под открито небе
на заспалите пеперуди в стомаха ми
на пържените ми картофи
на китарата ми която не те е виждала
на дъждовете през май
на често изпаряващата ми се смелост
на книгите ми които усещат че те няма
на стихотворенията ми заклещени в гърлото
на пътя от вас до нас
и на пътя от нас до вас
на сервитьорите в нашето заведение
на виното което не сме изпили за толкова време
на Jimi, Beatles и Zeppelin в слушалките ми
на няколко града

с четири думи:

липсваш 
на една жена

19.05.2013 г.

чакаме този ден

Часът е точно "часовниците-тук-не-съществуват". Събужда те слънцето, което започва да пари по леко зачервената ти кожа. Опитваш да надигнеш глава, за да видиш къде си, но махмурлукът те удря право в слепоочието и падаш обратно назад.
Изведнъж се стряскаш. Защитих ли си дипломната?? Кой ден е?? Защо не съм на работа?? Боже, умрях ли?!
Чакай малко, това на което лежа, пясък ли е? Ахаа, този шум със сигурност не е от хладилника в стаята. Това е шум от вълни, а тези крясъци не са на съседите, а на чайки... Щастието започва да взима връх над махмурлука и бавно успяваш да се изправиш. От двете си страни виждаш блажено заспалите си приятелки. Сега се оглеждаш в радиус няколко метра и забелязваш само красиви мъжки тела, светли коси на мургави жени, китари, тарамбуки, бутилки бира, бутилки ром, бутилки джин, бутилки мента...
Бавно работещите ти мочъзни клетки постепенно загряват. Пари със сигурност нямаш, но дипломната мина, работа все някога ще имаш и в момента си в Рая, който си заслужи...

*Снимка

16.05.2013 г.

спряло е

спряло е
аромат на напушен смях от прозореца влиза
безразлично изнервящи дни
се нижат
вечерята е банан с бяло вино
и tangerine на repeat

алкохолът разтрива спомените
и болките си отдъхват
присядат и се прегръщат една друга
докато аз просто се опитвам да си спомня
какво си казахме последно
и дали ми е горчало
 


14.05.2013 г.

Монолог

Той е ужасно прав. Продължавай, просто не спирай. Не спирай, защото спреш ли, сърцето започва да пита: там ли сме вече? А ние никога, никога, не сме там, където трябва.
Върху листа остави се да кървиш и продължавай.
Само пътят е сигурност. В последния вагон, гледай как слънцето залязва върху релсите, краят срещу теб, с гръб към посоката, усмихвай се на бъдещето с голите си рамене, с извивката на гръбнака. Най-сигурното щастие е на тръгването-завръщане.
Животът на късогледите е такъв. Подсещай се по-често, че взирането в далечината е полезно за очите. Отмарят далечините, светлините, висините. Защо си забила нос така в ниското, така на близко, така в размазаното?
Продължавай. Разочарованието е просто импулс, който те освобождава от очаквания, продължавай, но не хълцайки, а с онова "отмерено от пеперуди дишане".
Продължавай. Не е нужно нищо повече от това да имаш себе си.

*Снимка


9.05.2013 г.

tranquility

Не знам дали е от "40-те правила" на Шафак, суфистките разкази на Руми и Шамс, изводите от разговора с Павката за чилаута като начин на живот, с който някои хора ни вдъхновяват, един блог с морета и лодки... но тези няколко дни се чувствам като откъсната от дебелата и тежка котва на Живота.
Празната стая, разпилените женски парцали и един сак по средата на стаята, оставен така нарочно, за да се спъвам в него и да ми напомня, че единственото, което нямам тук, е време. Вкъщи е хубаво, вкусно, спокойно и винаги за малко.
Мечтая за росни сутрини и голи небета, в които да се въргаляме, докато стане студено и тъмно синьо, а после да спим на твърда земя, в палатка, главата ми на топлото ти рамо. Лятото ще ни нашепва мечти и сънища цяла нощ, а на следващата сутрин ще ни чака нов дълъг и пътуващ ден.
И колкото и да се спъвам в часовниците, знам, че безвремието също може да е начин на живот.

*Снимка

30.04.2013 г.

този път малиново

представям си деня
ще духат бели ветрове
а устните ми ще миришат на малини
ще ме целунеш като за онова здравей
отвътре ще прозирам във небесно синьо
около нас ще се усмихват
дървета хора светове и котки
ще ми олекне изведнъж
че ти си ти
че аз съм аз
а после
ще пием цяла вечер вино
в очите ми ще светят
събудени мечтаещи слънца
ръцете ни
свободни хвърчила
ще се държат и пускат
(и ще усещаме един на друг пулсиращите вени)

на сутринта ще се събудим
с онзи приятен страх

дали не сме сънували отново 

*Снимка

26.04.2013 г.

Заради/Благодарение на

Ди ме пита заради него ли съм се захванала с китарата. Не се бях замисляла.Всъщност естествено, че е (и) заради него. Но предлогът "заради" не ми харесва, носи много негативен заряд. По-скоро "благодарение на"..
Вдъхновението просто се оказва във върха на пръстите - с пръсти държа здраво химикалката (когато бях по-малка майка ми така и не ме научи да я хващам "правилно"), в катеренето пръстите са изключително важни, за да се добереш по-нагоре, а в свиренето всеки пръст има своя собствена задача за действие. Да знаеш как да "пипнеш" нещата от живота, така че да звучат добре, е най-удовлетворяващият смисъл, който съм намирала досега.
Исках тази вечер да напиша още толкова много други неща, но всичко сякаш се стопи след една бира (истинската муза идва поне след втората, а втора няма).

20.04.2013 г.

19 април

 В компютърния сервиз
техникът ми крещи
крещи че е професионалист
професионализмът му крещи от километри

в този свят на нелюбезност
е трудно да си добър клиент
какво остава за добър човек

 * * *
В метрото
бащата закрива с ръка очите на детето си
казва му "не гледай така хората"
любопитството днес
е просто признак на лошо възпитание

***

В БДЖ
смесват се
гласове
дъждове
залези
и железници
ще затворя очи и по-цяла
ще съм вкъщи

*Снимка

котешки случайности






15.04.2013 г.

"каквото е такова"

вече знам
колко точно струва
мълчанието между километрите
нетърпението в слушалката
невъзможността от докосване

месеци и дни са заседнали като буци в гърлото
тукисега е дъждовно и споменно

всичко изглежда нищо и никакво
като глътката вино след всяко пресъхнало "чао"
на което му липсват дланите ти върху гърба ми

но щом всяка сутрин
все още мога да те вдишам
(слял си се с мириса на пролет и дъжд)
всяко отсъствие
е просто временно
"каквото е такова"

*Снимка

9.04.2013 г.

С вълците

цялата кънтя от безтегловни звуци
и те отмервам с обратното броене на луните
в които се оглеждат гладните ми вълци
с гума за молив опитвам се да трия  
по черните мастилени петна от дните
докато в мене още океанморедуша неравноделно диша

а сутрин стъклото на света е замъглено
и е трудно в мъгли от хора да те търся

(и без това все нямам лист и химикал да те запиша)

и без да мигнат тази нощ ще вият

 *Снимка

7.04.2013 г.

Струва си

Сок от моркови вместо вино. И това ще мине.
Няма и една сериозна причина да не съм доволна от живота.
Само ако ходех по-изправена, ако бях по-съсредоточена, ако можех да съм на повече места едновременно, ако не се чувствах толкова лош човек напоследък.. щеше да е перфектно. Но няма перфектно. Има старание.
Не знам дали това е хубаво или лошо. Както и дали е хубаво или лошо, че не мога да се опомня колко много ми липсваш всъщност. Тези букви в монитора, тази засичаща картина в скайп... трябва да се задоволя с тях още няколко месеца. Мина един... Пораснах няколко пъти и се смалих два пъти повече. Грапава съм от опити за променяне. Да променя начина, по който световъртежите наоколо се вливат в мен, начинът, по който реагирам, когато ми е страшно, начинът, по който (не)слушам хората.
Липсват ми стиховете, тишината и мускулната треска.
Но знам, че наваксването с тези неща и теб ще бъде по-хубаво от всичко, което съм имала.
Струва си.

19.03.2013 г.

Криза на 20-те

Щастието не е цел, то е начин на живот. Имаш нужда само от любов. На света няма толкова голям проблем, който да не ти позволи да се откъснеш, да избягаш.
Клишетаистини, заради които си заслужава да прегриза оковите на скуката. Не харесвам недоспалото си лице в огледалото. Не харесвам болките в стомаха, заседналите кълба нерви между вредната храна. Имам нужда от био-революция и храна за душата!
Като книгите, които ме разплакват в автобуса. Очите ми се навлажняват и виждам замъглено други недоспали и сърдити лица. Обръщам глава към прозореца и преглъщам сменящите се кръстовища, светофари, минутите, с които ще закъснея за работа.
После мисълта ми се влива в океана от мисли за него, същестуващ в мен самостоятелно от всички други мисли и чувства. Какво ли прави сега? Дали вече се е събудил и бърза по малки гренобълски улички, зад които наднича планината? После се сещам, че той не бърза. Той е точен и навреме.
А после пак съм обратно там, където се намирам. На седалката в автобуса. В една сутрин като всички останали, способна да събере мисълта за целия ми живот в шепата време, докато пътувам.
Нелепо е, но понякога се питам какво е чувството да бъдеш млад. Може би се разбира най-добре, когато е преживяно, когато си вече на 70 и си го спомняш такова каквото не е било, но ти се е искало да бъде. И си сигурен в едно: че е много по-хубаво от всичко друго на света.
Сега съм млада. Нали? Иска ми да се да е като за първи и последен път. Бъдещето, работата, дипломните - кризата на 20-те? Ако го погледнем философски след няколко месеца ще бъдем същите хора, а промените, които ни очакват, каквито и да са, ще се случват правопропорционално на решенията ни. Колкото и страшно и мъгливо да изглежда, в крайна сметка  имам себе си - млада и решителна. Влюбена и дишаща.
А хубавият живот - за него трябва ли друго?

*Снимка


10.03.2013 г.

Нека

нека мислите винаги
са обърнати към прозореца
към очакване на дъги
и зелени пътища
нека мислите са птици
които пеят
заради самата песен
заради самата пролет
заради самия живот
нека мислите когато се уморят
се стопяват
в топли китари
се сгушват в гнездо от уютни сънища
нека в мислите има
повече аромат на лилаво
зюмбюли, люляци и теменужки
нека мислите се нижат
малки мъниста с цвят на нощ
равномерно отмерваща дъха ти

нека мислите просто
да водят
към тебе
търпеливо ще следвам

*Снимка

Притеснения, празници, пролет

Пролетта ме събужда с нуждата от преподреждане, рокля на цветя, смели решения.
Обръщам бюрото срещу прозореца и от време на време разтварям щорите с два пръста, само за да проверя дали Витоша си е още там.
Ако искаш да спреш потока от лоши мисли,  по-добре да потънеш в него, да се понесеш, докато притесненията изплуват на повърхността сами. Снощи с Вели пак се "притеснявахме" до 2 часа. Забавното е, че в един момент забравяме първоначалните причини и започваме да ги измисляме наново.
Напоследък ми се набиват на очи претенциозни хора с позиции по всякакви въпроси. Все още не мога да преценя дали това е толкова лоша черта, колкото ми се струва. Все пак склонността да имаш твърди позиции по противоречиви проблеми, представи, които не подлежат на съмнение, повече ми прилича на ограниченост, отколкото на компетентност.
В Light  имаше готина статия за осми март. Празниците са ни омръзнали до болка. Не ни се носят мартеници, не искаме да ни подаряват цветя. Когато бях малка, празниците бяха отделни светове, за които се подготвяш да заминеш, а след тях еуфорията пулсираше още дълго. Сега празник е Столично след работа в компанията на разказите на Мирослав Пенков (наистина прекрасни!). Празник е с Теди да си облечем рокли и да пеем Here I Go Again фалшиво, а след това да пием наекс и да се измъкваме незабелязано от караокето.
Празник е да го видя по скайп, да му чуя смеха, преминаващ километри до моето обърнато срещу планината бюро и да мечтая за думите, които ще си кажем от щастие.

*Снимка

3.03.2013 г.

Събрано от една дълга седмица

не е лесно
да се предпазиш от вируси
когато не си от онези
със скрити зад маски лица
и надничащи намръщени очи
не знаят още
че най-страшната болест
е всъщност страхът


***

той заминава в слънчеви дни
но ми оставя топла пролет
която да грее болнавото ми Аз
в която
да ям маруля с пресен лук
да изписвам грижовно тефтери
да не се обръщам
след мъже които миришат на него
оставя ми пролет
в която да се науча
по-добре да се грижа за себе си

***

вечер в която
тишината на студентски град
отсъствието на съквартиранти съседи хлебарки
изглежда цяло чудо
късометражните филми
и едуард нортън в 25-ия час
осмислят философски смисъла
оказа се също, че билетите до лион
не са толкова скъпи
когато помечтаеш малко повече

 ***

пробвал ли си да повярваш
в необходимостта от усамотение
кънтящите уши и зачервените очи
имат нужда 
от звуци на вятър
от слънчеви лъчи
 новите сили не идват просто със съня
те се прераждат
в морска вода
на припек
или в зелена и влажна гора


*Снимка

2.03.2013 г.

Събота за премисляне

 "...улицата беше пълна със забързани към своята работа хора - като листа, които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен..." Вирджиния Улф

Може би грешката ми е, че започвам всички делнични дни със завиване през глава, със заглушаване на аларми и закъснения, с усещането, че нещата от живота са станали прекалено сериозни, че не мога, не, че НЕ БИВА да пропускам каквото и да е. Всеки календарен ден е забоден с болезнени кърфици от задачи и бързане, които поне, обнадеждавам се, ще притъпяват липсата му, ще стана малко тик-такащо роботче, ще приключа с целия този съставен от мен самата списък, чиято основна цел е да запълва времето, в което него няма да го има някъде наблизо.
Но нещата не са толкова сиви, колкото изглеждат тези дни. Всъщност животът си е точно такъв, какъвто беше и преди седмица. Вододелите са само в главата ми. Трудностите не са станали по-трудни за една седмица, просто сега изглеждат ужасно и плашещо близо, и дишат неприятно във врата ми.
Времето - единственото, от което винаги нямаме достатъчно. А аз си позволявам да изхабя цяла една събота от всичките 52 съботи, в които ще съм на 22, за премисляне (и за гледане на esky - вече любимият ми сайт).
В крайна сметка заслужаваме и получаваме това, към което се стремим. Изходът от това, да не се превърнем в смачкани листа, е просто да не пропускаме правилния вятър.


25.02.2013 г.

Cntrl

Дълги бели нощи, разтуптяващи сърца. През булото от мъгли наднича още сняг.
Премисляш отново и отново вече дълго премисляните възможни провали.
Облекчението след евентуалния успех е спасяващо и лекуващо.
Всичко в главата ми е просто разбърканост и никъде няма бягство от нея. Да владееш контрола на мислите си - това ли е прекия път към щастието?
Тази вечер е най-спокойната ми от толкова време насам. Снимките от планината не са просто спомени - те са като лакмуса, реагират на всякаква свръхчувствителност.
Да се науча да запълвам празнотите без теб с повече теб. Лесно е, когато си толкова много неща едновременно.

*Снимка

17.02.2013 г.

Repeat

Свободата е в умението да се чувстваш свободен, когато нямаш време да бъдеш такъв.
Моментите са още по-уникални, когато притежават свободнo избраната от нас повторяемост. 

ще се повторим в цветовете на летата
в акордите на любимите песни
в хижите на стара планина
ще се повтаряме различни


*Снимка

10.02.2013 г.

Розе, домашно

Виното е катализатор на емоции.
Мислите за съществуващи невероятни за ума ми места, за острови, които  поглъщат хора, за шерпи, които носят тежкия багаж на самонадеяни алпинисти, за тъмните води на океани, които може би никога няма да вдишам, за чисти реки, в които никога няма да хвърлям камъчки и да гледам как пръстените от вълнички се увеличават.. тези мисли са спасяващо дистанциращи. От лудостта и глупостта, която всеки ден отваря голямата си освирепяла уста, за да те погълне.
Скоро ще си представям и него някъде там в полите на френските Алпи.
Ако се страхуваш, не означава непременно, че се съмняваш. Понякога страхът е просто от нетърпение да мине страшното.  
Скоро навярно ще пия повече вино, ще започна да пиша повече, ще се науча да свиря на китара (зле), ще тичам повече, ще се усмихвам рано сутрин, защото съм го сънувала...
И всичко благодарение на това, че ме научи да мисля разстоянията ни толкова топли, с толкова любов и трепет за разказване...
*Снимка

28.01.2013 г.

Отсъствие

в дните в които отсъствам безупречно
от вселенския план за действие
чувам тихото шумолене на плажна рокля
усещам как парят обувките нагорещени на пясъка
прескачам пролетта
защото тук без теб
тя няма как да съществува
ще кихам тъжно от белите пухчета
ще мечтая в златисто
в загар
в изгубващо синьо

и ще чакам
докато февруари преплува към лятото

*Снимка

Някъде далеч

Изнизване на хубави дни. Намествам се в делничното себе си някак бавно и тромаво.
Все повече осъзнавам, че щастието е далеч от онези хора, които съдят, без да се опитват да разбират, а в същото време нямат смелост да са строги и взискателни сами към себе си.
Всъщност няма смисъл да развалям тези чаровни почивни дни с мислене за тривиални философски изводи от прекалено обикновения ми живот.
Достатъчна е:
сладката болка по върха на пръстите от китарата му
мислите, с които ще заспя
усещането, че с него мога да извървя всички планини
и да се науча да правя толкова нови неща

*Снимка

19.01.2013 г.

6 degrees of separation

докато премигвам разказите ти вечер
обичам да се плъзгам по течението
на препускащите ти мисли
те са като онези старопланински коне
далеч от погледите
(сигурно е прекрасно
животът ти да бъде една поляна свобода
и стръкове нежност за закуска)

срещнали сме се 
по простото правило на малкия свят
а усещането е за
толкова повече предреченост



16.01.2013 г.

Автомисли

Чувството за изгубеност в света от много хора и неща, които жадувам да ми се случат, гъделичка усещанията ми за съдбата. Предизвикваме се взаимно, мечтая смелост да правя нови неща и да продължавам вече започнатото. Все още ми се изплъзват грешки, които не мога да контролирам, както и глупави недовършени изречения, които той ми прощава.
Посока, време и търпение е всичко, което ще ми трябва.
Затова утре ще стана навреме, ще пия кафето си бавно и ще имам онези 15 минути сигурност, че всичко ще бъде наред. И ще бъде, наистина.

*Снимка

7.01.2013 г.

Страх

Забавно е как вървя в снежното тъмно, отворила указателя на телефона си на твоето име и в случай на нападение съм готова да те набера. (Забавно е, когато вече съм си вкъщи.)
Дори да си на 100-тина км от мен, чувствам сигурност, когато пръстта ми е върху зелената слушалка.
Всички тези странни бродещи хора и случвания. А напоследък вечер вървя уплашена до смърт. Срещу себе си виждам човек със стъклена бутилка в ръка и за секунди съм 100% сигурна, че иска да ми я забие в главата.
Не бива да живееш в страх, казват. А в какво? Страхът е най-естественото ми състояние. Понякога е приятно предизвикателен, понякога е параноичен, понякога е надъхващо адреналинов.
А и само преодолявайки страха всеки ден, мога да се насладя на истинското спокойствие, скрито някъде в мъглата на 2 през нощта, когато сме топли един до друг и дишаме сънищата си.
Е, нека ме е страх.

*Снимка

4.01.2013 г.

Въздишам слънце

когато имаш един истински
събирателно нa същностите ти
не мислиш за това
в какво предстои да се превърнеш
какво ще ви промени
хубаво е когато
просто премисляме дните в заедност
и ги преглъщаме с вино

толкова съм влюбена в разпиляната му нежност
че след него въздишам слънце

*Снимка