30.04.2013 г.

този път малиново

представям си деня
ще духат бели ветрове
а устните ми ще миришат на малини
ще ме целунеш като за онова здравей
отвътре ще прозирам във небесно синьо
около нас ще се усмихват
дървета хора светове и котки
ще ми олекне изведнъж
че ти си ти
че аз съм аз
а после
ще пием цяла вечер вино
в очите ми ще светят
събудени мечтаещи слънца
ръцете ни
свободни хвърчила
ще се държат и пускат
(и ще усещаме един на друг пулсиращите вени)

на сутринта ще се събудим
с онзи приятен страх

дали не сме сънували отново 

*Снимка

26.04.2013 г.

Заради/Благодарение на

Ди ме пита заради него ли съм се захванала с китарата. Не се бях замисляла.Всъщност естествено, че е (и) заради него. Но предлогът "заради" не ми харесва, носи много негативен заряд. По-скоро "благодарение на"..
Вдъхновението просто се оказва във върха на пръстите - с пръсти държа здраво химикалката (когато бях по-малка майка ми така и не ме научи да я хващам "правилно"), в катеренето пръстите са изключително важни, за да се добереш по-нагоре, а в свиренето всеки пръст има своя собствена задача за действие. Да знаеш как да "пипнеш" нещата от живота, така че да звучат добре, е най-удовлетворяващият смисъл, който съм намирала досега.
Исках тази вечер да напиша още толкова много други неща, но всичко сякаш се стопи след една бира (истинската муза идва поне след втората, а втора няма).

20.04.2013 г.

19 април

 В компютърния сервиз
техникът ми крещи
крещи че е професионалист
професионализмът му крещи от километри

в този свят на нелюбезност
е трудно да си добър клиент
какво остава за добър човек

 * * *
В метрото
бащата закрива с ръка очите на детето си
казва му "не гледай така хората"
любопитството днес
е просто признак на лошо възпитание

***

В БДЖ
смесват се
гласове
дъждове
залези
и железници
ще затворя очи и по-цяла
ще съм вкъщи

*Снимка

котешки случайности






15.04.2013 г.

"каквото е такова"

вече знам
колко точно струва
мълчанието между километрите
нетърпението в слушалката
невъзможността от докосване

месеци и дни са заседнали като буци в гърлото
тукисега е дъждовно и споменно

всичко изглежда нищо и никакво
като глътката вино след всяко пресъхнало "чао"
на което му липсват дланите ти върху гърба ми

но щом всяка сутрин
все още мога да те вдишам
(слял си се с мириса на пролет и дъжд)
всяко отсъствие
е просто временно
"каквото е такова"

*Снимка

9.04.2013 г.

С вълците

цялата кънтя от безтегловни звуци
и те отмервам с обратното броене на луните
в които се оглеждат гладните ми вълци
с гума за молив опитвам се да трия  
по черните мастилени петна от дните
докато в мене още океанморедуша неравноделно диша

а сутрин стъклото на света е замъглено
и е трудно в мъгли от хора да те търся

(и без това все нямам лист и химикал да те запиша)

и без да мигнат тази нощ ще вият

 *Снимка

7.04.2013 г.

Струва си

Сок от моркови вместо вино. И това ще мине.
Няма и една сериозна причина да не съм доволна от живота.
Само ако ходех по-изправена, ако бях по-съсредоточена, ако можех да съм на повече места едновременно, ако не се чувствах толкова лош човек напоследък.. щеше да е перфектно. Но няма перфектно. Има старание.
Не знам дали това е хубаво или лошо. Както и дали е хубаво или лошо, че не мога да се опомня колко много ми липсваш всъщност. Тези букви в монитора, тази засичаща картина в скайп... трябва да се задоволя с тях още няколко месеца. Мина един... Пораснах няколко пъти и се смалих два пъти повече. Грапава съм от опити за променяне. Да променя начина, по който световъртежите наоколо се вливат в мен, начинът, по който реагирам, когато ми е страшно, начинът, по който (не)слушам хората.
Липсват ми стиховете, тишината и мускулната треска.
Но знам, че наваксването с тези неща и теб ще бъде по-хубаво от всичко, което съм имала.
Струва си.