29.05.2013 г.

*

липсваш на студените ми стъпала
на малките пръсти на ръцете ми
на миглите ми
(антенки за любов които сочат към теб)
на вчерашния ден
на утрето ми
на утрото ми
на нощта под топла завивка
на нощта под открито небе
на заспалите пеперуди в стомаха ми
на пържените ми картофи
на китарата ми която не те е виждала
на дъждовете през май
на често изпаряващата ми се смелост
на книгите ми които усещат че те няма
на стихотворенията ми заклещени в гърлото
на пътя от вас до нас
и на пътя от нас до вас
на сервитьорите в нашето заведение
на виното което не сме изпили за толкова време
на Jimi, Beatles и Zeppelin в слушалките ми
на няколко града

с четири думи:

липсваш 
на една жена

19.05.2013 г.

чакаме този ден

Часът е точно "часовниците-тук-не-съществуват". Събужда те слънцето, което започва да пари по леко зачервената ти кожа. Опитваш да надигнеш глава, за да видиш къде си, но махмурлукът те удря право в слепоочието и падаш обратно назад.
Изведнъж се стряскаш. Защитих ли си дипломната?? Кой ден е?? Защо не съм на работа?? Боже, умрях ли?!
Чакай малко, това на което лежа, пясък ли е? Ахаа, този шум със сигурност не е от хладилника в стаята. Това е шум от вълни, а тези крясъци не са на съседите, а на чайки... Щастието започва да взима връх над махмурлука и бавно успяваш да се изправиш. От двете си страни виждаш блажено заспалите си приятелки. Сега се оглеждаш в радиус няколко метра и забелязваш само красиви мъжки тела, светли коси на мургави жени, китари, тарамбуки, бутилки бира, бутилки ром, бутилки джин, бутилки мента...
Бавно работещите ти мочъзни клетки постепенно загряват. Пари със сигурност нямаш, но дипломната мина, работа все някога ще имаш и в момента си в Рая, който си заслужи...

*Снимка

16.05.2013 г.

спряло е

спряло е
аромат на напушен смях от прозореца влиза
безразлично изнервящи дни
се нижат
вечерята е банан с бяло вино
и tangerine на repeat

алкохолът разтрива спомените
и болките си отдъхват
присядат и се прегръщат една друга
докато аз просто се опитвам да си спомня
какво си казахме последно
и дали ми е горчало
 


14.05.2013 г.

Монолог

Той е ужасно прав. Продължавай, просто не спирай. Не спирай, защото спреш ли, сърцето започва да пита: там ли сме вече? А ние никога, никога, не сме там, където трябва.
Върху листа остави се да кървиш и продължавай.
Само пътят е сигурност. В последния вагон, гледай как слънцето залязва върху релсите, краят срещу теб, с гръб към посоката, усмихвай се на бъдещето с голите си рамене, с извивката на гръбнака. Най-сигурното щастие е на тръгването-завръщане.
Животът на късогледите е такъв. Подсещай се по-често, че взирането в далечината е полезно за очите. Отмарят далечините, светлините, висините. Защо си забила нос така в ниското, така на близко, така в размазаното?
Продължавай. Разочарованието е просто импулс, който те освобождава от очаквания, продължавай, но не хълцайки, а с онова "отмерено от пеперуди дишане".
Продължавай. Не е нужно нищо повече от това да имаш себе си.

*Снимка


9.05.2013 г.

tranquility

Не знам дали е от "40-те правила" на Шафак, суфистките разкази на Руми и Шамс, изводите от разговора с Павката за чилаута като начин на живот, с който някои хора ни вдъхновяват, един блог с морета и лодки... но тези няколко дни се чувствам като откъсната от дебелата и тежка котва на Живота.
Празната стая, разпилените женски парцали и един сак по средата на стаята, оставен така нарочно, за да се спъвам в него и да ми напомня, че единственото, което нямам тук, е време. Вкъщи е хубаво, вкусно, спокойно и винаги за малко.
Мечтая за росни сутрини и голи небета, в които да се въргаляме, докато стане студено и тъмно синьо, а после да спим на твърда земя, в палатка, главата ми на топлото ти рамо. Лятото ще ни нашепва мечти и сънища цяла нощ, а на следващата сутрин ще ни чака нов дълъг и пътуващ ден.
И колкото и да се спъвам в часовниците, знам, че безвремието също може да е начин на живот.

*Снимка