31.07.2013 г.

Изгубена звезда

преминаваш покрай мен като отделна вселена
и аз се завъртам около себе си като изгубена звезда
търсеща съзвездие
в което да се прибера

28.07.2013 г.

Задкулисно

Всички се стремим към онези хора, които са като чаровно неизвървяни пътища. Привличат ни с прашните места в пияните си души, където са скрили себе си от света. Останали недокоснати, но мечтани. Тези хора завинаги запечатват очите си върху светогледа ти.
Иска ми се незабелязано да се промъкна в коридорите на сините му мисли. Да тичам гола в тях. Да не ме е страх от неочакваните въпроси, които ще намеря там.
Толкова е хубаво, че не е нужно да изричам истини за себе си. Те сами се изплъзват между редовете ми, където думите стават все по-ненужни. Докато гледа как очите ми се избистрят до небесно кафяво, разбира повече от това, които се опитвам да му кажа.

Задкулисно се промъкваме през реалността. На рамото му спят косите ми, там долу до реката. В раницата - уиски и фотоапарат. Пчелата ми завижда, затова ме жили.
А животът ми ме обича.

*Снимка

17.07.2013 г.

Още

Минаха повече от две години, а още се притеснявам, преди да му се обадя или преди да му пиша. Освен ако не съм пияна. Тогава съм смела и вдъхновена. 
За жалост в повечето случаи съм трезва и скучна и ми е по-лесно да пиша тук, вместо да говоря. Натъжават ме тривиални неща. Че го няма наоколо, че всички около мен са се захлюпили в черупките си, че всички ни е страх, че плануваме, а не правим.Изморявам се да вярвам в предстоящото. Чаках той да се върне, чаках да завърша, чаках лятото, чаках приятелите ми да са в настроение за живеене, чаках аз да бъда в настроение...
Случиха се толкова неща и в същото време не се случи нищо. Ще останат бели петна, защото никога няма да се разкажем. След всяко завръщане идва ново начало, не продължение. Същите сме, но дишаме други мисли.
Моите още вярват в споделяне.


*Снимка

9.07.2013 г.

Жива

сигурна съм че изпитвам онова същото
което кара вселени да се въртят
на звездите да им се завива свят
луни да достигат слънца
ветрове да тичат след пушеците на изгаснали комини

когато някой напълни очите ти с небеса
вече знаеш че не можеш да гледаш надолу 

сърцето си спомни
какво е да цъфти
да бъде 
да тупти заради всяко малко жужене наоколо

и пак съм жива

*Снимка



2.07.2013 г.

За статуквото

Онова розово очакване трепери под пластовете скучно ежедневие. Днес този петък изглежда по-далеч, отколкото преди 2 седмици.
Равносметката на липсите ни - без него съм призрак сред призраци.
Имам подскачащи дъги под вените, които ме спасяват от сивите повторения, от задушаващото световно охкане, от собственото ми "офф". Едни цветни, весели дъги, които преливат в усмивки по цялото ми тяло, напомнят ми, че не съм програмирана, че не е нужно да правя неща, които не искам, че не е нужно да бъда, за да се харесвам, че умея да съм мълчаливо щастлива, че никога не е късно да се науча на малките неща, които ми се искат от толкова много време насам.
А наоколо почти всичко, което се излива пред очите ми, е кален грозен порой. Кара ме да си повтараям: everybody but me.  Не можеш да събаряш статукво, когато самият ти си статукво.
Всички притеснения и нерви, лични и чужди, всичко лежи на кълбо в стомаха ми и чака. Той да го изтръгне - само с едно дълбоко прегръщане и прошепване в ухото.

Надеждата е, че има надежда.

*Снимка: Gábor Kerekes, from the series "Orientation"