27.12.2013 г.

road trip към щастието

докато ръцете ми са още топли
от прегръщането на света
ще пиша на един дъх
за всеки road trip към щастието
докато още свят ми се вие
от пътуване на задната седалка
и пред себе си виждам само
виолетови хоризонти
ята свобода
и пътища пътища пътища
които тръгват от мен
и се вливат в небе
и залитат в море
и се връщат във мен

ще съм убедена всеки път
че това е

онова пътуване на живота
в което очите се учат да вярват
в случайности
без излишни очаквания

*Снимка


24.12.2013 г.

Твърде малко

Нямам план. Нямам джоб, пълен с обещания. Нямам първа точка в списъка. Нямам списък. Нямам виждане. Нямам поглед над нещата. Нямам глобално мислене. Нямам равносметка. Не знам дали сбърках нещо. Не знам коя е посоката.
Но се движа. Нанякъде. Заобиколена от хора, които ме вдъхновяват, които ми прочитат настроението в очите.

А аз мога да им дам твърде малко 
само шепичка безвремие
в което заедно да сме

15.12.2013 г.

очакване

Събуждам се сънувана и усещам бучка сладко-горчиво очакване в гърлото.
(Телефонът ми не е смарт, когато не ме търсиш толкова дълго.)
Преливам от истории, които искам да ни се случат. Мислите ми вибрират от 24-часово лутане. Една неделя не стига да ги сложа в ред.

А зимата е тайна за прошепване, когато там горе по планините има сняг и истински звезди, които раждат сънища.

*Снимка




3.12.2013 г.

Два живота

Потъвам в трясъците на седмицата. Запушвам си ушите, за да си спомня онази тишина между пръстите ни. Времето, онова същото, което мрази катранено черни коси и гладка кожа, ни се изплъзва, но аз упорито попивам погледите ти. Защото ей сега и край... Отпътуват ме за някъде влакове и ме сгромолясват всеки път все по-болезнено в понеделника.
Другият ти живот как е, пита сестра ми.
Онзи по-хубавият ми живот е няколко часа сън до теб, няколко грешни акорда, няколко чаши вино, няколко градуса в квартирата ти, няколко целувки на гарата, няколко прочетени страници Маркес права, няколко написани реда с куца рима... По-хубавият ми живот е наполовина изсънуван, наполовина предстоящ. По-хубавият ми живот ме чака, сготвил е и пее любимата ми песен. По-хубавият ми живот боде, за да ми остави следи за по-дълго. Защото знае, че утре сутрин няма да ме има.
Но истинският живот... Него съм го оставила твърде намръщен. Не му се говори и е раздразнен, ревнува ме от мечтите и ме дърпа назад, когато се осмелявам. Напива ме вечер, а сутрин ме хваща за косата и ме влачи до огледалото. Сочи ми сенките под очите и цъка с езика. Върти ме в лапите си и се наслаждава, като вижда как не мога да му се изплъзна, колкото и където и да бягам...

В крайна сметка знам, че и двата са изпитания. Да уловя празнотата, която зейва след всяко заминаване, и да я превърна в смисъл. Да хвана за гушата времето... същото, което се опитва да ни превърне в останки от онова, което сме обичали, и да повярвам, че всяка моя история зависи само и единствено от границите, в които ще я очертая.

*Снимка