Потъвам в трясъците на седмицата. Запушвам си ушите, за да си спомня онази тишина между пръстите ни. Времето, онова същото, което мрази катранено черни коси и гладка кожа, ни се изплъзва, но аз упорито попивам погледите ти. Защото ей сега и край... Отпътуват ме за някъде влакове и ме сгромолясват всеки път все по-болезнено в понеделника.
Другият ти живот как е, пита сестра ми.
Онзи по-хубавият ми живот е няколко часа сън до теб, няколко грешни акорда, няколко чаши вино, няколко градуса в квартирата ти, няколко целувки на гарата, няколко прочетени страници Маркес права, няколко написани реда с куца рима... По-хубавият ми живот е наполовина изсънуван, наполовина предстоящ. По-хубавият ми живот ме чака, сготвил е и пее любимата ми песен. По-хубавият ми живот боде, за да ми остави следи за по-дълго. Защото знае, че утре сутрин няма да ме има.
Но истинският живот... Него съм го оставила твърде намръщен. Не му се говори и е раздразнен, ревнува ме от мечтите и ме дърпа назад, когато се осмелявам. Напива ме вечер, а сутрин ме хваща за косата и ме влачи до огледалото. Сочи ми сенките под очите и цъка с езика. Върти ме в лапите си и се наслаждава, като вижда как не мога да му се изплъзна, колкото и където и да бягам...
В крайна сметка знам, че и двата са изпитания. Да уловя празнотата, която зейва след всяко заминаване, и да я превърна в смисъл. Да хвана за гушата времето... същото, което се опитва да ни превърне в останки от онова, което сме обичали, и да повярвам, че всяка моя история зависи само и единствено от границите, в които ще я очертая.
*Снимка
