29.12.2014 г.

На сбогуване с 2014

Протягам ръка, за да помахам за спомен на несъвършенствата на 2014г. Онези, които я направиха толкова чаровна, весела, намигваща с изненади. От удобния диван вкъщи до елхата, сгушена на топло, традиционно по това време на годината хвърлям погледи назад към
отминаващото. Снегът бавно започва да затрупва всички онези неща, които имам нужда да превъзмогна - страхът от неуспехите, честата загуба на мотивация, залитането настрани от себе си заради вечната виеща се към нищото спирала на бързащия живот. Настройвам се на вълна нов живот (the best is always yet to come). С вълнение и малко предварителна носталгия усещам, че е станало време да порасна, да приемам на сериозно бъдещето, да не разчитам единствено на чувството, че всичко в живота просто се нарежда. И пълна с очакване стоя пред себе си. Празниците дават време за мечтаене, от което така дълго съм имала нужда. Мечтаене за простички неща, което да освободи стегнатото от безсмислени сложности сърчице. Новогодишните пожелания отключват истинското значение на това колко е важно да имаш здраве, дом и семейство, да бъдеш приятел, да търсиш щастието във всеки един ден.
Прегръщам живота с крила, готова да полетя към 2015 :) 

10.11.2014 г.

За глада и режимите

Отсъствието ти ми действа като къркорещия глад в стомаха ми по време на плодовите дни от диетата. Представям си те прекалено детайлно, точно както си представям пушеното сирене върху препечена филийка хляб, поръсено с риган и черен пипер. И си повтарям, че мога да издържа още малко така, докато усетя вкуса на това, за което копнея.

Толкова много съм писала за търпението и липсите, изтъркала съм ги от носене тези двете. Всъщност да живееш на режим (хранителен или любовен, няма значение) е точно толкова непосилно леко, колкото е битието (не мога да спра да преписвам цитати от Милан Кундера). Защото крайната, желаната цел винаги е нещо непознато:

"Всяка цел, която преследва човек, е забулена в мъгла. Девойката, която копнее да се омъжи, няма ни най-малка представа от семейния живот. Юношата, стремящ се към слава, не знае какво е славата. Онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас."

Затворил си се в аквариум, заобиколен от нещата, които те правят точно този човек, който си,  и гледам, и търся дали и аз съм там вътре, плуваща в теб, към теб. 

И може би пак заради глупавата диета и постоянните мисли за храна, си мечтая за толкова прости неща - една обилна вечеря с теб, с потъване в погледи и откровения, с прегръдки над порциите, с разлято вино по чисто бяла покривка и намусен поглед на сервитьорка.

И едно нежно зачеркване на целия друг свят.



15.10.2014 г.

Куфарът

Животът е куфар
сядаш върху него
надолу по стръмните баири
пързаляш се за да е весело
отвътре спомените малко се намачкват
понякога едва го влачиш
по стълби и спрели ескалатори
и спираш за да разтовариш ненужното
но колкото повече неща изваждаш
толкова повече са липсите които остават да тежат

27.09.2014 г.

дом

Съботната студена нощ изплезва език срещу разделените "влюбени". Онези, които на живо не се понасят, но по телефона се обичат с по хиляди предъвкани  "обичам те".
Улиците коварно преплитат тротоарите си и спъват онези, които им намирисват на алкохол.
А котките на този град дали си имат свое място за студените есенни съботи?

Мечтая мой дом, който да мирише на шипки и ванилови свещи.


*Снимка: http://anoyafairy.tumblr.com/image/80997571382

24.09.2014 г.

Ранни есенни проблясъци

мрачно е
но облаците на септември
красиво плачат слънце
върху зелените ни пътища

***
В бунгалото
навън дъждът се разбива върху ламаринения покрив
а ние
заспиваме
само за мънич....

***
малките удоволствия 
заключи ги в самотни занимания
и никога не ги продавай заради време и работа

3.09.2014 г.

Последни боровинкови дни

Този път планината има вкус на домашния кашкавал на Атидже от Света Петка. На боровинките до езерото при х.Белмекен. На грозодова с фурми... Пътят към хижата се оказва не дълъг, а вкусен.
Вървим със стадо овце и забравяме, че бързаме.
Пием бира на две щайги пред хижата в ремонт, говорим за вятърни турбини и слънчеви панели и забравяме, че е студено (топлото е под яката зад врата ти).
Гледаме огъня как пръска искри до звездите почти. И забравяме, че е тъмно.
Слушаме как кучето отвръща на собствения си лай от ехото и забравяме, че е тихо.

Наблюдаваме хората около огъня. Един симпатичен мъж се е напил и разказва вицове. В очите му пъплят хиляди ежедневни тъги. Жена му не го оставя да ги разкара с ракия до никое време, тук, под Млечния път, където няма нужда да се прави на щастлив . Дърпа го за го ухото и го слага да заспи на време.
Разочаровани се споглеждаме. Разбира се, че аз никога не бих...

*Картина Cathy McMurray

18.08.2014 г.

За какво горим

животът не е това което е "по принцип"
закон или неписано правило
животът не е това което казваш
че никога няма да направиш
"естествено че никога няма да се напия"
"никога няма да работя скучна работа"
"никога не бих излизала с продавач на обувки"
животът не е спъваш се падаш и продължаваш
животът понякога е спъваш се падаш и лазиш
но в това няма нищо лошо
стига да знаеш
за какво гориш в него


3.08.2014 г.

Вили

Вили, захапала цигара,
вдишва лятото
и издишва истории от чаровното си минало
Вили живото доказателство че годините
са просто още един етикет
който всъщност не означава нищо
само повод някой да измърмори
че на тези години време ти е
да живееш с някого и да се прибираш навреме
и не ти е време да ти се пие бира на моста на влюбените
но Вили не е от хората
които годините могат да заробят

27.07.2014 г.

След Пирин

След Пирин погледът ми се издига над ежедневните борби с вятърни мелници.  Плъзгането по мокрите скали и лекото треперене в коленете помагат да се изправя по-стабилна срещу градския понеделник, захапал фас в уста, пресичащ на червено.

С наведена глава към мащерката нагоре по склона усещам, че всичките ми сетива работят на пълни работи. Гледам те пред мен, с едната ръка държиш фотоапарата, а с другата Ани да не  падне. Небето е мрачно като настроението на лелките от БДЖ, под нас е хлъзгаво, а мъглата се опитва да ни изблъска назад, но съм спокойна така, както когато заспивам с ръка в твоята.

Целта ти никога не е просто стигането до места, а преминаването през пейзажи, на които принадлежиш. Харесва ми как забравям за себе си, докато те гледам застанал срещу вятъра, премислящ пътя, загрижен за всички.

 Затварям очи, облегната на огромен камък, и оставям всичко наоколо да бъде по-важно от мислите на една малка черна точица. И то е. Прескачам някой друг камък, настигам те, за да подържим ръце, и знам, че мога да продължа още дълго. Без да има значение къде ще стигнем.


5.07.2014 г.

Към 8 без нещо

точно по това време на деня
към 8 без нещо
когато чушките започнат да пукат примамливо
в чушкопеците по терасите
и ехото от детски глъч се разнася най-силно из квартала
майките разсеяно бутат колички към вкъщи
съседите се приготвят за новинарски емисии
ракията вече се плъзга по ръба на чашите
слънцето си събира лъчите в голямата жълта торба
а птиците мързеливо протягат криле сред бели облаци 

тогава поглеждам спокойно недовършените си планове за деня
и се усмихвам на блуждаещите в югоизточна посока мисли

тогчно тогава
към 8 без нещо
усещам най-добре
че съм
щастлива




17.06.2014 г.

Verde Vibes

По шарените улици на Прая вдишвам спокойствието, което извира отвсякъде. От баланса в раменете на жените, така добре изправени, за да могат да носят легените с банани, риба или дрехи на главата си. От музикантите в ресторанта до хотела, свирещи морна от залез до полунощ. От усмивките на непознатите, които, когато попиташ за някое място, търпеливо те хващат за ръка и просто те водят. Защото не говорим един език, но се усмихваме на един и същи.



Слънцето е намерило своя дом тук, останало е завинаги. Океанът разхлажда мислите постоянно и те отървава от жегата и напрежението, което носиш със себе си още от вкъщи. Намираме един фар до плажа Праиня, а от там се разкрива гледката на най-пухкавите вълни. От пяната им ей сега ще оживеят човешки фигури като в картина от Дали. Осъзнавам, че свободата е мисъл, с която хората тук са родени. И тъкмо когато си мислехме, че няма как да стане по-хубаво, чуваме как звънят китари по-надолу на брега и една банда островитяни ни вика  при тях. Боб Марли, въглен по лицата, аромат на вкусна храна на огън и примамливото "останете".



Но когато си просто за две седмици, не се задържаш никъде за дълго. Искаш да събереш хиляди моменти, да ги компресираш в сърцето си, за да занесеш колкото можеш повече в дъждовната София.

Група сме и понякога ставаме ужасно досадни, защото снимаме местните като забележителности. Не можем да спрем да се взираме в големите очи, красивата кожа, меките коси. Знам, че

камерите в ръцете ни не са оръжия
но предразсъдъците ни могат да убиват

Всяка вечер заспивам замаяна от цветове и аромати, замаяна от погледа навътре към един друг свят.

Шансът да се озова на тези непознати и далечни острови ми се струва нереален. А всъщност сме тук, за да разберем какво е глобализацията. Тя се оказва навсякъде.
В ръцете ни, провесили фотоапарати през прозорците на буса, прицелвайки се в местното население на остров Фого. Глобализация е още да слушаме на max funana, пътувайки през иначе тихия Фого с най-сините атлантически гледки. Глобализация е да пием грого домошарка от Бразилския квартал на Прая до гигантска сюрреалистична Кока Кола, докато слушаме креолски рап на живо. Глобализацията е вкусът на истинските банани, които никога няма да опитаме пак в България. Глобализация са танцуващите батуко на улицата жени, които снимаме със смартфоните си, за да покажем "на света". Към глобализацията спадат и кабоверденските ни приятели, които ни показаха как живеят, които пиха с нас ракия... С които не успяхме да си кажем истинско "чао", защото повярвахме, че животът, или по-точно Глобализацията, ще ни срещне пак.. някъде :)


Не можеш да видиш всичките 9 острова на Кабо Верде за две седмици. Две седмици са твърде малко, просто екскурзия на непознато място. Но когато затвориш очи,  оцветиш мислите си с картините наоколо и накараш твоя собствен свят да замълчи, можеш да чуеш пулса на едно друго време, което тече бавно и спокойно. Тогава две седмици са достатъчни, за да изживееш една неподозирана мечта.


12.05.2014 г.

Пролетни желания

въздухът се диша по-леко
когато не мислиш за времето
което изпада от хилядите ръчни часовници
по света

пролет е и искам
нехайно да поглеждам градове
от синьото по върховете
горска мъгла да се стича по дрехите ми
да чакам слънцето
да ме ощипе по носа

и не време
а мечти да носим на ръцете си

23.04.2014 г.

"Не ми се оставя теб"

оставям времето да лети... спокойно
прозорците широко отворени за въздух
и пролетна радостна глъчка
оставям мненията на непознати
за Живота и Мъжа в него
необорени
оставям заблудите за мен недокоснати
безсилие е да се защитавам от тях

оставям мислите си на припек
в копривщенско зелено
оставям ги да потънат в бирени залези
и да прелеят в естествени мъдрости
като ги оставям да отлежат

и когато пак не ми се оставя теб
оставям се на отлежалите си мисли
                                                         за дългите вечери в които съм оглеждала света в зениците ти



15.04.2014 г.

Гори

Понякога ми е трудно да повярвам, че тези уютни гори са само за нас. С толкова много пътеки, които някога ще сме обходили всичките, но все ще ни се струват нови и интересни с нещо различно, с мрачното небе и едва надничащото слънце, с дивите прасета, дебнещи вечер зад дърветата около нас. Гледам как приключенията рисуват огън в очите ти (затова можеш да го гледаш толкова дълго вечер) и ми се иска да запечатам всеки шум на листо наоколо, всяка случайна капка дъжд, всичко, което ни е разсмяло по пътя.

два дни без телефон
без часовник
само ти
бунгало в гората
една почти празна стая
с поникнало цветче на земята
и сънища в прегръдката ти

щастието се измерва в безвремие 

*Снимка

25.03.2014 г.

Надничане в кафевия тефтер

Ръката води ума по ситните редове, докато изплуват образите от деня. Пролетни капки дъжд по паважите, цъфнали дървета точно до булеварда на фона на леко мрачното небе, жена с красива дълга рокля на спирката. Отварям сърцето си, за да побера и тази пролет вътре в него.
Тези дни те няма упорито, но това не ме отказва да се събуждам така усмихната, все едно си до мен. Напоследък подреждам дните си по-внимателно, но каквото и да слагам вътре в тях, не може да прикрие липсата ти. Напротив, сякаш зейва още повече. Тичам дълго на стадиона, докато оранжевото слънце се пръсне и слее със синьото на Витоша. Накрая остава само силуетът на уморената планина и учестеното ми дишане. Не чакам нищо определено да се случи, а съсредоточавам всяко сега в това, което мога и искам да бъда.
София като че ли е настръхнала от самотници. Успокояващо е вечер да вървя сама след работа, да се разминавам с тях и светлините на града. Това май са единствените минути, в които се чувствам така сякаш няма никой край мен. Харесва ми да се усещам свободна като роклята на жената от спирката. Леко подранила за сезона и странна за околните, но всъщност точно на място. За себе си.
Междувременно намирам още и още места в този град, които мога да припозная като свои, където мога да пия с приятели и с непознати, да се чувствам удобно на меко сепаре с рома в ръка, да се отнеса нанякъде, докато всички говорят приятни безсмислици, и да си мисля за теб.
Тъжно ми е, че този месец пак съм на минус и не мога да се науча на пресметливост. Но е толкова трудно, когато в същото време се опитвам да бягам от всички малки принуди, които ме карат да преглъщам неща от живота насила.

Майка ми сънува, че я целувам, докато спи. Събужда се, а мен ме няма. Всяка възраст търпи своите липси. Но на тях дължим това, което сме и за което мечтаем. Нали?

*Снимка

17.03.2014 г.

Бегбеде не знае колко трае любовта

Всичко си е все така като в онази вечер, в която се осмелих да ти кажа "Искаш ли да се разходим?", преди да ме оставиш в малката стая с големите мисли за теб. Гледам те - момчето с червената риза, с което мога да пия, докато нощта се препъне в деня, момчето с китарата, която му отива така, както отиват на очите му букови гори и есенни листа с цвят на уиски. Леко далечен, а всъщност толкова близо, когато се навеждам да те целуна.

Понякога се паникьосвам и в мен се преобръщат планини, земетресения ме борят отвътре.
Оставям на онази сладка болчица да ме захапе там отляво, да ме повлече хищно като сибирски тигър желанието за теб. Да се забравя. Тогава мога да вия като гайда цяла нощ, да не обичам тялото си, да напусна себе си.

но ръцете ти лекуват тази сладка болчица
с галеща като вино топлина
и тогава отново си спомням
че съм момичето с трапчинката
запомнила всичките ти малки целувки


10.02.2014 г.

Загубих и намерих

Загубих вдъхновение. Като тийнейджърско дръпване от цигара люти липсата на смисъл. Дяволски плашещо е отсъствието на себе си в края на деня. Не ми понася самотата на светещите екрани, в които сме заключени.
Иска ми се парещото нетърпение от взимането на бързи решения, лекотата на летенето със силата на още неродени думи.

Но пролетта от снощи си таника Here comes the sun. И е толкова прекрасно, когато се огледаш около себе си и видиш, че се случват хубави неща с приятелите ти. Осъзнавам, че Вели заминава за Африка, че Ани е влюбена, а Диди е на път да сбъдне мечта.
Хубаво, е когато намерим време за тези моменти, в които да се разкажем, да се смеем, да пием вино, да ядем пиле със сметана, да се споделим. Защото време за това има винаги. Стига да не го задушаваме с теории на вероятностите, да не го материализираме от суеверие, да не го бичуваме със самота.

Времето е тук и диша под пластове нерешителност.

Времето е нетрезво -
духът от бутилката на живота.

Да пием 

б
а
в
н
о


*Снимка











4.02.2014 г.

Състояние

градът е хлъзгав а хората са странни
като в песен на Тhe Doors
с ръце в джоба чакам твърде търпеливо
автобуса
петъка
края на месеца
началото на почивката ...

и така докато се събудя
след години
с бръчки от търпение
 

20.01.2014 г.

Like kings

Само в погледи, които раждат хаос, мога да се науча да преодолявам себе си.
Разбирам, че предизвикателството е да овладееш контрола върху мисълта, но да не убиваш импулса на действията.
Не искам да внимавам какво си пожелавам. Сигурността застрашава смелостта ми, дори тази в сънищата ми.  А зная че...

си заслужава да катериш планините 
само в очите на смелите

*снимка

12.01.2014 г.

Неделен Пловдив


Спя до теб, а ти сънуваш, че вече съм си тръгнала. Но е събота сутрин и ето... аз дишам равноделно върху дясното ти рамо. Успокояващо е да се събудя в очите ти и да се огледам в тях щастлива.
Времето ни заедно се научавам да отмервам по дължината на брадата ти. Неделята е най-лошата част и идва, за да ми отнеме онова усещане на предстояща споделеност, на щастливо спокойствие в твоята топла риза, на вълнението да се имаме за малко, но изцяло.
Вдишвам още малко от пролетния мирис на този неделен Пловдив и щом усетя, че една малка сълзичка се е търкулнала по релсите, значи е време да се качвам на влака.