25.03.2014 г.

Надничане в кафевия тефтер

Ръката води ума по ситните редове, докато изплуват образите от деня. Пролетни капки дъжд по паважите, цъфнали дървета точно до булеварда на фона на леко мрачното небе, жена с красива дълга рокля на спирката. Отварям сърцето си, за да побера и тази пролет вътре в него.
Тези дни те няма упорито, но това не ме отказва да се събуждам така усмихната, все едно си до мен. Напоследък подреждам дните си по-внимателно, но каквото и да слагам вътре в тях, не може да прикрие липсата ти. Напротив, сякаш зейва още повече. Тичам дълго на стадиона, докато оранжевото слънце се пръсне и слее със синьото на Витоша. Накрая остава само силуетът на уморената планина и учестеното ми дишане. Не чакам нищо определено да се случи, а съсредоточавам всяко сега в това, което мога и искам да бъда.
София като че ли е настръхнала от самотници. Успокояващо е вечер да вървя сама след работа, да се разминавам с тях и светлините на града. Това май са единствените минути, в които се чувствам така сякаш няма никой край мен. Харесва ми да се усещам свободна като роклята на жената от спирката. Леко подранила за сезона и странна за околните, но всъщност точно на място. За себе си.
Междувременно намирам още и още места в този град, които мога да припозная като свои, където мога да пия с приятели и с непознати, да се чувствам удобно на меко сепаре с рома в ръка, да се отнеса нанякъде, докато всички говорят приятни безсмислици, и да си мисля за теб.
Тъжно ми е, че този месец пак съм на минус и не мога да се науча на пресметливост. Но е толкова трудно, когато в същото време се опитвам да бягам от всички малки принуди, които ме карат да преглъщам неща от живота насила.

Майка ми сънува, че я целувам, докато спи. Събужда се, а мен ме няма. Всяка възраст търпи своите липси. Но на тях дължим това, което сме и за което мечтаем. Нали?

*Снимка

17.03.2014 г.

Бегбеде не знае колко трае любовта

Всичко си е все така като в онази вечер, в която се осмелих да ти кажа "Искаш ли да се разходим?", преди да ме оставиш в малката стая с големите мисли за теб. Гледам те - момчето с червената риза, с което мога да пия, докато нощта се препъне в деня, момчето с китарата, която му отива така, както отиват на очите му букови гори и есенни листа с цвят на уиски. Леко далечен, а всъщност толкова близо, когато се навеждам да те целуна.

Понякога се паникьосвам и в мен се преобръщат планини, земетресения ме борят отвътре.
Оставям на онази сладка болчица да ме захапе там отляво, да ме повлече хищно като сибирски тигър желанието за теб. Да се забравя. Тогава мога да вия като гайда цяла нощ, да не обичам тялото си, да напусна себе си.

но ръцете ти лекуват тази сладка болчица
с галеща като вино топлина
и тогава отново си спомням
че съм момичето с трапчинката
запомнила всичките ти малки целувки