Наднича небе

Наднича небе през скъсания ми чадър  
трамвайните жици светят
И се стича наоколо тъжният дъжд на София 
(има ли нещо по-самотно от трамваите в такова време) Утешаващ всяка неполетяла Мери Попинз

Art 

Нещастията на април

Разплаканото зеленото зад прозорците на колата
Пътища по които не бяхме рамо до рамо
Пролетта в която липсваме
Бързо тиктакащият часовник срещу леглото ти
Звезди които няма да гледаме заедно
Безвъзвратната тишина на последната прегръдка

Превръщането ни в тавански спомен

Анализирам това

Колкото повече сме се опитвали да заглушаваме демоните си, толкова по-яростно те са пропълзявали, намествали са се удобно между нас. Колкото повече сме се страхували да ги изречем на глас, толкова по-трудни сме ставали един за друг.

Отказали сме се още преди да знаем, че сме.

Онова "Излекувай се" ще кънти толкова дълго и силно в мен, докато не се науча, че никой на този свят няма право да обвинява човешко същество за това, което усеща. 

Единственото, което наистина трябва да направя е:

да се излекувам от вината.

april fool

усмихваш ми се в онова преди
и правим любов с отключени сърца

на сутринта слънцето пронизва отрязаната ми половина
и отворя ли очи сънищата с теб се разбягват като сърни

април ще върне най-сладко болящите спомени
пълзящите калинки във вените преди всяко очакване на бягство

но ще свършат ли спомените
щом болката се храни с тях?

Рицарите срещу страховете

Ранното ставане и завиране на носа в топло кафе малко преди да е станало време да включиш в режим бърз живот, си струва. Мислите от вечерта са някак изтъняли, поне докато не стане удобно тъмно за потъване в тях отново.

Не знам дали някога ми е било по-самотно. Самота, която е като захвърлено разпадащо се цвете в тъмните води на нощно езеро. Мечтите за цветове и нови аромати са лековити. Успокояващо е и, че пролетта вече се усеща - на изхода на метростанциите, пред мъничките още мръзнещи баби с малки букетчета иглика и минзухари. Нямам търпение и за тичане навън и за завръщане в малката зала, пълна с потни и надъхани жени :) Трета седмица покашляне и подсмърчане действа страшно обезкуражаващо, но тази сутрин, реших, че това е последният ден, в който ми е болнаво.

Снощи четох за любовта между Айнщайн и Милева. Толкова е вдъхновяващо, когато някой разбира и най-тъмните ъгълчета от душевността ти, когато туптите в хармония и творите (независимо дали е изкуство или наука) един за друг. Не знам защо имаме такава нужда някой да вярва в нас, за да се движим напред, да ни потупат по рамото, да ни се възхитят. 

Но понякога може би се налага да направим най-смелите си крачки сами, без да се оглеждаме за нечие одобрение. И макар да е много по-лесно, когато знаеш, че някой е до теб, може би в истинското израстване, трябва да забравиш за целия останал свят и въоръжен с много смях, да се изправиш пред страхответе си. Защото:

"И така, казано накратко, или може би съвсем не толкова накратко: тогава се появили златните рицари. Всички опитали да ги предупредят да не изкачват планината, но те, естествено, не се вслушали в съветите. Рицарите все пак са големи инати. Но когато стигнали до пещерата и всички страхове ги връхлетели, златните рицари не влезли в битка. Не започнали да крещят и да ругаят като другите воини. Вместо това направили единственото, което може да стори човек срещу един страх: засмели се. Със силен, предизвикателен смях. И тогава страховете един по един се превърнали в камък." Фредрик Бакман, "Баба праща поздрави и се извинява"

*Снимка