В сянката

Стопявам се в самотното
на малката си сянка.
В дванайсет часа точно
ще паднат долу маските.
А аз сваля ли слънцето,
остава по лицето безразличие
и в него се оглежда времето
на жълти спомени от никога.
Дълбоко в мене
(където е и пепелта от розите)
преобразява ме копнеж по неживяното
и ме рисува мисълта за новото.

И моля се единствено
да бъде много истинско...

Знаеш ли, принце...

Знаеш ли, принце,
когато те няма,
всяка вечер измислям си сънища
още преди да затворя очи...
И все тъй са цветни и хубави,
че забравям дори да заспя
и напръсти в мечтите ми
се изнизва гузно нощта.
Знаеш ли, принце,
щом стане тихо във замъка
и щом всички дълбоко заспят
(и даже добрата орисница),
тогава най ми се иска
да тръгна към тебе със всичките
останали сили
на една благородна принцеса.
И не знам вярваш ли, принце,
но даже ще хвърля
пантофките стъклени,
за да мога към тебе
да бягам по-лесно...