30.04.2012 г.

Лудост по Карлуково

толкова много неща които обичам
само в един ден
пътуване приятел природа

по пътя към Карлуково
четем пътеводителя на дивите места
и мечтаем
има и куче в купето
и момче което пише ноти
просто имаме нужда от пролет
във вените
за да бъдем щастливи
и през останалата част от годината

светлината умее така добре
да се плъзга по скалите
пещерата има очи
плаче
вътре е хладно от сълзите й

гледката се допълва
от разни смели деца
които висят по скалите
катеренето май е едно от многото неща
на които никога няма да се науча

така и не намираме
Беседката-С-Уникална-Гледка
за която всички говорят
затова пък попадаме на
най-красивата и самотна полянка
печем се и снимаме бръмбари

Карлуково било известно с лудите
не знам
нас май ни прихвана
ненормално спокойствие

връщаме се със сладолед и бира
БДЖ не е чак толкова зле
(като изключим пияните перверзници)

прозорецът гледките
снимаш с очи а
вятъра те целува
малко грубо по лицето

има толкова неща от които ти се иска да избягаш
но смисълът от пътя идва
когато има нещо хубаво
към което да вървиш





27.04.2012 г.

Кашкавалено слънце


Нетърпеливите очаквания от безумността на искането.
Само да дойде "това" и да мине "онова".
Има прекалено много "трябва" в краткия живот.
В неделя с Ани грабваме раниците и, както тя ми написа по време на лекцията вчера, влакче-пътче-тревичка-пещеричка.

А хубавото време днес само ми напомня, че слънцето в дните без него е просто голяма пита кашкавал, която не можем да споделим.

*Картинка

24.04.2012 г.

It's simple like this

в дните често
бързам
вдъхновено
за никъде
за нищо специално
за никой който ме чака

желанията стават
все по-прости


очите все по-отворени
се оглеждат за теб
навсякъде където не могат
да те видят



*Снимка

21.04.2012 г.

Песен над нощта

Отварям прозореца на малката стая, преди да си легна. Чуват се птички и мирише на априлска свежест. Нереалност в 1 през нощта.
Вятърът е утихнал, сигурно и той, уморен, е седнал под някое цъфнало дърво, за да послуша птичките.
Този Април ме кара да се чувствам себеоткриваща. С дъжда и цветовете, с усещането за някой, който ме чете през усмивката, знае кога зад нея има щастия и кога с нея преглъщам някоя малка лична тъга. Споделянето е не само думи, а премигвания, пулс, изпъкналата вена на челото му... И магията да остават тайни. Какво сънува, когато потрепва в съня си? Какво мисли, когато погледът му прозира отвъд мен?
Слушам тези софийски птички, които гледат към Витоша и мечтаят за планината. Затварям очи. Леки като въздишки априлски следобеди с него. Оцветявам ги в маслено зелено. Прибавям миризмата на дъжд и бяло цъфнало дърво.
Заспивайки се сещам, че пътищата към настръхването на шоколадовата му кожа не минават през допира, а през мислите му. Ето това е изкуство, на което бих се отдала.

19.04.2012 г.

Козуначена сутрин

***
червена си, казваш
а аз те лъжа, че така ти се струва
истината е
изчервявам се
всеки път когато те видя
когато спрем
и потънем
в прегръдка

когато си около мен
зрението ми се влошава
защото всичко друго е просто
цветове и пространства

***

апрррилските нощи
са още студени
сигурна съм
че има повече от едно р в тях
треперят до посиняване
на крайниците
когато няма как
да сложа ръка
на топлото ти вратле
колко хубаво
и колко ужасно е
да си липсваме

***
протягам се
от кутрето на левия крак
до трапчинката
ме изпълваш
всяка сутрин
понякога
сутрешните ми мечти са прости
аз да те поглезя с закуска
а ти да ми направиш кафе

*Снимка

12.04.2012 г.

Щастия

Селските пътечки само на 10 минути от центъра на малкия град. Един самотен нарцис е вдигнал гордо жълтата си главичка над сухите треви. Слънцето залязва и протяга мързеливо последните лъчи за деня. Чува се как цъфтят прасковите.
Зеленото изостря влюбения блясък в очите и щастието става в множествено число.







4.04.2012 г.

Welcome to the jungle

Снощи четох стиховете на Бина Калс и мислех за Санторини. Прекрасно е да заспиваш с образи и думи, които те вплитат в собствения си свят и увеличават копнежите по неизживени хармонии и сини мечтания. Изкуството е въвличане.
Преди няколко дни ме обвиниха, че съм откраднала израз от друг блог, който в действителност следя. Да, изразът беше същият. Когато съм чела текста обаче, не ми е направил съзнателно впечатление (а самият текст наистина ми хареса и дори го споделих във Фб). Езикът е като птица, която помага въздухът да се движи и до нас да достигат листенца, аромати, пясък, които вятърът донася отдалеч, без да знаем. Колкото повече четеш, толкова повече семена от идеи и хрумвания езикът посажда в теб. Изумиха ме коментарите на хора, които "творят". Толкова много злоба. Всъщност нямам нищо против злобата, напротив всички имаме нужда от нея, защото е двигател на много положителни промени в живота ни. Но трябва да бъде насочвана, контролирана. Например чиста злоба си е женското желание да отслабваме, да изглеждаме добре, да бъдем по-красиви, по-желани. Това, разбира се, не изключва факта, че когато започнем да правим нещо по въпроса, самият процес започва да ни доставя удоволствие, да ни носи чувството на удовлетвореност от себе си. Но злоба и съревнование в поезията?
Представям си, ако Той искаше патент върху всичко оново, което ми е казвал, а аз "плагиатствам" и трансформирам в стихове.
Радвам се, че около себе си имам хора като Него, които ми отварят широко наивните очи. Интернет е джунгла. Мина ми през ума дали не трябва да изтрия блога, преди не съм си давала сметката, че "се хвърлям на хиените". Но в крайна сметка тук просто са събрани думите, в които материализирам чувствата. Не съм поетеса, а просто едно замечтано момиче, което обича книгите. А това трудно може някой да ми го отнеме.
И нека когато "сърфираме в интернет" и попадаме на какво ли не, по-често да си напомняме, че тук важи за всички ни:



3.04.2012 г.

Морско нашепване

Когато съм тихо предсърдие
изтласкващо звездни небета
в сърцевината на летните сънища
отмервам секундите във вълни
смалявам душата си до
шепота в черупка на рапан

Любовта не е морският възел
а платното на лодката
срещу вятъра

*Снимка

1.04.2012 г.

Портрет

"И любовта вероятно се гради в мистичните паузи между говоренето, между сънищата..." Емир Кустурица

Срещу мен е момчето с червената риза
и светът ми изглежда по-обясним
когато си го разказваме
на по чаша бира
от очите му прехвърчат
китарни рифове
пинк флойд цепелин
червеното му ходи
защото е смугъл
като Ралф де Брикасар в
"Птиците умират сами"
прекарал е цели лета
по прашни зелени места
момчето с червената риза
обича да слуша за пастелните ми сънища
ме целува с вкус на лимонени кори
когато ме доближава
усещам мириса на кожата му
бор и смола

вечнозелено

важни са:
детайлите
малките паузи
на усмихнатото ни мълчание
погледи потъващи във валс

*Снимка