28.12.2015 г.

Над дома

Декември се е изтегнал на слънце, тук у дома и крачи бавно с мързеливи стъпки към най-долния ред от календара. В последните си дни лежи по корем на припек и отказва да бъде такъв, какъвто всички го очакваме - пухкав и закръглен от сняг, уютен и ухаещ на топли завивки. На декември му е омръзнало до гуша да бъде клише.
Декември тази година не е равносметки и празни обещания под лампичките на елхата. Декември този път е слънчево мечтаене, нови открития в усмивките на старите приятели, споделяне на смели планове, разказване на вдъхновяващи светове.
Декември не бърза за следващата година, защото още се наслаждава на тази. 
Декември е спонтанност, смях и полет. Истински, над слънчевото вкъщи. 


И ме приземява по-цяла, с тупкащо за нови слънчеви приключения сърце. 



21.12.2015 г.

Калинката

Пътуваме тихо, угрижени в мисли,
"да не забравим за това и онова".
Метрото поклаща ни сънени още
и "понеделник" дамгосва на всички лица.
Но и тук под земята изгряват усмивки.
Мъничък дядо усмихва се сам.
И в шепа щастливо нещичко стиска,
сякаш магия се кани да пусне от там.
И ето подава се - истинска фея!
Червена, на точки, с малки крилца.
Калинката също за работа бърза,
но носейки радост, а не сивота!

2.11.2015 г.

Прекръстени недели

Всеки път щом те гледам на гарата
през стъклото на намръщен и стар автобус,
на раздели прекръствам неделите
и преглъщам на буци горчивия вкус.

После виждам как ти се смаляваш,
а тъжното в мен неусетно расте.
Затварям очи и за миг си представям,
че автобусът е счупен и на завоя ще спре.

Ще до тичам обратно, за миг ще те стигна,
и зад нас любопитен ще наднича града.
А шофьорът ще мине и с усмивка ще смигне,
Не всяка повреда носи на човека щета.

2.09.2015 г.

От понеделник

Бързам да стигна до теб, докато септември още е топъл и мирише на акварелно синьо небе. Изпитвам нетърпимост към времето, което ме дели от сбъдване на малки желания като това
да ти изсвиря falling slowly и да звучи като песен 
да помириша Португалия и Куба
да открия онази промяна в софийските дни, която да ми върне вдъхновеното търчане и хармоничното заспиване вечер

Но търсенето на тази нова посока е цяло пътешествие. Лутам се, губя се, но през цялото време гледам навътре към себе си с повишено внимание. Сутрин точно на светофара преди работа изпитвам онова копнеене по създаване, творене, изгубване в нови светове и за момент съм сигурна, че ей сега на ъгъла ще завия към Новия живот. 

Но после идва същото познато ежедневие, напомнящо ми деликатно, че нищо не се случва, без да се опитваш да го случиш сам. 

Списъкът с малки желания продължава да расте. А вечер остава малко време за измисляне на плановете и подготовка за случване. И точно когато съм на ръба на леко отчайване, веднага те набирам. Смеховете ни се сливат и петъкът започва да ми звучи все по-близо, а новия живот - е, той винаги започва в понеделник. 


5.08.2015 г.

Почакай ме

Почакай ме на малка непозната гара
когато лятото разрошено от недоспали делници 
пристига с прашен влак
и аз във него 
задрямала върху голяма раница
сънувам езеро 
Почакай ме 
ще бъде рано сутрин 
усмивките ни ще са още с махмурлук 
но цели непокътнати
и весело ще ни погъделичка гледката нагоре
към твоите пиянстващи балкани
Почакай ме
облегнат на капака на колата
за да избягаме  
с усещане за вечността на лятото
макар да е 
отседнало във бялата ми рокля
съвсем, съвсем за малко





29.06.2015 г.

***

влажна февруарска нощ
палатката е дом в който ме пазиш 
от вълците в съня ми


***

нежност са
ръцете ти
стискали ме здраво
на ръба на грапави скали

***

заспивам до теб
котката мърка на гърба ми
надушила любов


29.03.2015 г.

И се сменят луни

И се сменят луни и кратки лудости
любими песни и поети
докато дъждът размие суетата
докато важното изплува в твоите цветове
и се научиш как да се забравяш с усмивка
в небето от възможности за себе си


27.01.2015 г.

Колко е хубаво да не си ядосан

Няма нищо специално в тази вечер
Спускам се между колите по улицата
От време на време прескачам по задръстените от коли тротоари
С мисълта за това колко е тесен пътя към тясната ми стая
Оставям да ме опръска с кал някакъв засилен
Не ми се крещи след него
Затова се усмихвам
И без това палтото ми е мръсно
И прескачам локвите в тъмното
После танцувам в асансьора
Малко спасително пространство в което пътувам сама
И си мисля

Колко е хубаво да не си ядосан



13.01.2015 г.

Някогашно

Меки спомени от едно отдавнашно семейно пътуване до Котел ме приютявят насред усещането за самотност - бухвам се в тях като в купчина есенни листа. Там  в една малка стара къща, пълна с медицински книги, наследени от дядо ми, препрочитани от чичо ми, оставам сама в най-тихата стая и пиша картичка от Жеравна и смешни и наивни стихове... Така ми се приисква отново семейно пътуване по места, пълни с разкази за някогашна младост, с ракия навън под цъфнали дървета и чисти от ежедневие мисли.
Малките селца около Свежен, през които минахме този уикенд, ми напомниха колко е вълшебно на места с история. Възрастен човек седи на трикрако столче пред дървената врата на къщата си, а магарето му пасе на полянката пред него, двама пълни мъже с бира в ръка на пейката с гледка към планината, кафетата, в които имаш чувство, че времето е спряло на първа програма... 
Опитвам се да запечатвам тези пълни с живот картини, да вдишвам дълбоко нетипичния за януари мартенски въдух и да не искам нищо повече.