Verde Vibes

По шарените улици на Прая вдишвам спокойствието, което извира отвсякъде. От баланса в раменете на жените, така добре изправени, за да могат да носят легените с банани, риба или дрехи на главата си. От музикантите в ресторанта до хотела, свирещи морна от залез до полунощ. От усмивките на непознатите, които, когато попиташ за някое място, търпеливо те хващат за ръка и просто те водят. Защото не говорим един език, но се усмихваме на един и същи.

Слънцето е намерило своя дом тук, останало е завинаги. Океанът разхлажда мислите постоянно и те отървава от жегата и напрежението, което носиш със себе си още от вкъщи. Намираме един фар до плажа Праиня, а от там се разкрива гледката на най-пухкавите вълни. От пяната им ей сега ще оживеят човешки фигури като в картина от Дали. Осъзнавам, че свободата е мисъл, с която хората тук са родени. И тъкмо когато си мислехме, че няма как да стане по-хубаво, чуваме как звънят китари по-надолу на брега и една банда островитяни ни вика  при тях. Боб Марли, въглен по лицата, аромат на вкусна храна на огън и примамливото "останете".

Но когато си просто за две седмици, не се задържаш никъде за дълго. Искаш да събереш хиляди моменти, да ги компресираш в сърцето си, за да занесеш колкото можеш повече в дъждовната София.

Група сме и понякога ставаме ужасно досадни, защото снимаме местните като забележителности. Не можем да спрем да се взираме в големите очи, красивата кожа, меките коси. Знам, че

камерите в ръцете ни не са оръжия
но предразсъдъците ни могат да убиват

Всяка вечер заспивам замаяна от цветове и аромати, замаяна от погледа навътре към един друг свят.

Шансът да се озова на тези непознати и далечни острови ми се струва нереален. А всъщност сме тук, за да разберем какво е глобализацията. Тя се оказва навсякъде.
В ръцете ни, провесили фотоапарати през прозорците на буса, прицелвайки се в местното население на остров Фого. Глобализация е още да слушаме на max funana, пътувайки през иначе тихия Фого с най-сините атлантически гледки. Глобализация е да пием грого домошарка от Бразилския квартал на Прая до гигантска сюрреалистична Кока Кола, докато слушаме креолски рап на живо. Глобализацията е вкусът на истинските банани, които никога няма да опитаме пак в България. Глобализация са танцуващите батуко на улицата жени, които снимаме със смартфоните си, за да покажем "на света". Към глобализацията спадат и кабоверденските ни приятели, които ни показаха как живеят, които пиха с нас ракия... С които не успяхме да си кажем истинско "чао", защото повярвахме, че животът, или по-точно Глобализацията, ще ни срещне пак.. някъде :)

Не можеш да видиш всичките 9 острова на Кабо Верде за две седмици. Две седмици са твърде малко, просто екскурзия на непознато място. Но когато затвориш очи,  оцветиш мислите си с картините наоколо и накараш твоя собствен свят да замълчи, можеш да чуеш пулса на едно друго време, което тече бавно и спокойно. Тогава две седмици са достатъчни, за да изживееш една неподозирана мечта.

Какво ли е

Възрастна жена на средата на шосето.
Настъпва дългата дръжка на чантата си.
Оглежда се, но не търси посока.
Насреща и съм аз.
Тичаща, целуваща младостта си.
Спъваща се в снега от бързане.
Направо летя с палтото си като на Нео.
А тя прави бавни ситни крачки и настъпва дългата дръжка на чантата си.
Госпожо, добре ли сте?
О да, просто изтървах автобуса.
1 и 5.
Последният е бил преди най-малко час.
Качвам я в едно такси, до съседния квартал е.
Или поне така твърди.
Баба веднъж ми каза, че не всеки е късметлия да намери голямата си любов.
Така ли се оглеждаме по средата на пътя си - без посока, ако това не се случи?
А може би просто Той, малко разтревожен, че още не се е прибрала, я е чакал в малката им гарсониера с две чаши чай и затоплени завивки…

*Снимка: http://browse.deviantart.com/photography/?q=snow%20night&order=9&offset=24#/d2mcvmi

Имало едно време

Всяка история си има любим ден и всеки ден си има история.
Историите обичат да започват с проплакване, с усмивка, с желание, с гмуркане, с привидната случайност, предизвикана от полета на пеперуда на другия край на света, с термични ветрове, с чаша вино, с една боза от 6 стотинки, с надежда, с късмет.
По-често завършват с цигара на прозореца, с бягане, със сълза, със смях, с от-играчка-става-плачка, с приятелство, с неприятности, с чаша вино.
Понякога миришат на музика.
Друг път се крият в тишината и дебнат точния момент за нападение.
Най-сладки са по средата. Имат вкус на Милка с ягода или на Моряка от бисквити Анелия.
Понякога ги сравняват с филмите и книгите.
Една истинска история знае кога да те разплаче.
Историите никога не забравят началото си.

А най-хубавото на историите е, че се пишат сами.

Съседи (1 част)

ап.10, ет.1
Мари получи обръч за шестия си рожден ден.
Сега Мари е на 10. Има къдрава руса коса и обича да гледа през прозореца като всеки друг мечтател, затворен между четири стени.
Мари носи очила, защото чете много.
Обича смешни приказки и тъжни романи.
Мари има много приятели – граф Монте Кристо, Винету и Крали Марко са и сред най-добрите.
Мари си мечтае един ден да стане шампион по въртене на обръч.
Обръчът й е червен. Понякога отваря прозореца и гледа през него света.
Мечтае си Мари.
Докато стои до прозореца, в инвалидна количка.

Ап.23, ет. 2
Докато кълца морковките, си казва стига това не е лук, не можеш да плачеш. Забърсва с ръкав очите и пак продължава.
Доматите на кубчета, краставиците на кръгчета. Златното правило за семейно щастие...
Той се връща, поздравява тихо, сяда на фотьойла и включва телевизора. А преди, преди никога не го правеше, преди се връщаше и я целуваше, като първо леко отместваше падналата къдрица, навеждаше се към нея и й казваше ах как миришеш на кюфтенца или пък тя го прегръщаше с ръце, целите бели от брашно... И после, после той сядаше на същия този фотьойл и тя започваше да разтрива уморените мъжки рамене.

Цяла вечер мълчат на масата. Най-тъжната тишина на самотно тракане на вилици в чинията. Тишина на не-споделяне.
След това си лягат. Когато се увери, че той е заспал, чак тогава му го прошепва.
„о-б-и-ч-а-м т-е”

На дядо ми

Не можем да забравим онова, направило ни хората, които сме, нали?
Затова няма да забравя и теб, дядо.
Нали от теб ми е онази жилка да обичам да съм с хората, да "давам", без да искам да "взимам", да не очаквам, да не се отказвам, да съм винаги инат.
И съжалявам, но като съм внучка на кръчмар и глътката ми върви, и виното не ми горчи, и ракия съм се научил да пия, а за любимия ви коняк с баба съм слушала толкова...
И пиперливото ти чувство за хумор ще помня. И ще се връщат в мислите ми шегите ти и ще ни карат да се усмихваме, и споменът за теб ще е винаги весел, усмихнат.
И ще си спомнят и приятелите, и близките, и съседите, които добродушнo са завиждали на баба, защото цял живот си се грижил за жената, която си обичал повече от 50 години, и си я пазил, и си я глезил, и сте били тя - твоя Живот, и ти - нейният.
И няма никой да забрави какво са били за теб внучките ти. Ще помня как ни направи люлката, как сме събирили сливи за ракия, как съм бягала от пчелите, как сме ходили за охлюви, как...

Ще се уча, дядо. Това беше последното нещо, което ми каза, и не мога да не го спазя. Но не знам дали това би ми помогнало да бъда поне частица добра, колкото сте били през целия си живот ти и баба. Защото може да не си вярвал в Бог, но си вярвал в Доброто и Човека.
И мога само вечно да ти благодаря, че си един от хората, които са ме направили това, което съм. За лошо или за добро...