Verde Vibes

По шарените улици на Прая вдишвам спокойствието, което извира отвсякъде. От баланса в раменете на жените, така добре изправени, за да могат да носят легените с банани, риба или дрехи на главата си. От музикантите в ресторанта до хотела, свирещи морна от залез до полунощ. От усмивките на непознатите, които, когато попиташ за някое място, търпеливо те хващат за ръка и просто те водят. Защото не говорим един език, но се усмихваме на един и същи.

Слънцето е намерило своя дом тук, останало е завинаги. Океанът разхлажда мислите постоянно и те отървава от жегата и напрежението, което носиш със себе си още от вкъщи. Намираме един фар до плажа Праиня, а от там се разкрива гледката на най-пухкавите вълни. От пяната им ей сега ще оживеят човешки фигури като в картина от Дали. Осъзнавам, че свободата е мисъл, с която хората тук са родени. И тъкмо когато си мислехме, че няма как да стане по-хубаво, чуваме как звънят китари по-надолу на брега и една банда островитяни ни вика  при тях. Боб Марли, въглен по лицата, аромат на вкусна храна на огън и примамливото "останете".

Но когато си просто за две седмици, не се задържаш никъде за дълго. Искаш да събереш хиляди моменти, да ги компресираш в сърцето си, за да занесеш колкото можеш повече в дъждовната София.

Група сме и понякога ставаме ужасно досадни, защото снимаме местните като забележителности. Не можем да спрем да се взираме в големите очи, красивата кожа, меките коси. Знам, че

камерите в ръцете ни не са оръжия
но предразсъдъците ни могат да убиват

Всяка вечер заспивам замаяна от цветове и аромати, замаяна от погледа навътре към един друг свят.

Шансът да се озова на тези непознати и далечни острови ми се струва нереален. А всъщност сме тук, за да разберем какво е глобализацията. Тя се оказва навсякъде.
В ръцете ни, провесили фотоапарати през прозорците на буса, прицелвайки се в местното население на остров Фого. Глобализация е още да слушаме на max funana, пътувайки през иначе тихия Фого с най-сините атлантически гледки. Глобализация е да пием грого домошарка от Бразилския квартал на Прая до гигантска сюрреалистична Кока Кола, докато слушаме креолски рап на живо. Глобализацията е вкусът на истинските банани, които никога няма да опитаме пак в България. Глобализация са танцуващите батуко на улицата жени, които снимаме със смартфоните си, за да покажем "на света". Към глобализацията спадат и кабоверденските ни приятели, които ни показаха как живеят, които пиха с нас ракия... С които не успяхме да си кажем истинско "чао", защото повярвахме, че животът, или по-точно Глобализацията, ще ни срещне пак.. някъде :)

Не можеш да видиш всичките 9 острова на Кабо Верде за две седмици. Две седмици са твърде малко, просто екскурзия на непознато място. Но когато затвориш очи,  оцветиш мислите си с картините наоколо и накараш твоя собствен свят да замълчи, можеш да чуеш пулса на едно друго време, което тече бавно и спокойно. Тогава две седмици са достатъчни, за да изживееш една неподозирана мечта.