какво ми е на есенното аз че ме разкъсват жълти спомени отвътре и всяка есен ли ще е така? боли ме там, където няма никой вече и се стопявам в чаша вино-самота а трябва малко време само за да се родя отново в шепа топлина
В главата ми е само бъркотията, присъща за поредното напускане. Като че ли съм се затворила в кутия, а отвън се чува плашещото тракане на прииждащите на високи токове противоречия. Е, останала е в мен религия от невъзможно-празни суеверия, които ме сполитат само в щури петъци, когато съм решила, че съм весела. И честно казано да вярваш ти омръзва, когато не намираш Онзи, Поводът...
Със себе си на свещи разговарям, а самотата ми е седнала на стола. Оглежда се във мойто огледало и се усмихва в него, чисто гола. А стаята ми става някак кадифена и се смалява топлата ми сянка. Красиво е, защото няма нужда да пазя най-голямата си тайна. Че ме е страх. Че вътре в мен е тъмно и ми е вече трудно да се виждам. Но самотата ще ме излекува. Бавно. Защото ми помага да се опознавам, когато там, навън, е много страшно.