Само не...

Позволявам ти да ме вземеш от тук.
Да ме измисляш в истории,
да ме танцуваш във мислите,
да ме рисуваш, сънувайки,
да ме мечтаеш болезнено,
да ме изговориш на езика,
на който говорят и птиците,
да ме докосваш, не вярвайки,
да ме мислиш във тъмното,
да ме гониш, не спирайки,
да ме пиеш до дъното...

Само не ме разпръсквай във спомени.

*Снимка: deviantart.com

Признание

Признавам си:
липсва ми чувство на влюбеност.
И е празно пространството
между двата ми реда споделяне,
когато няма за кого да ги напиша.
Но ми липсва вече
и чувство за търсeне.
В този свят от мелодии
избирам най-недовършено грешната.
Винаги.
А съм цялата тръпнене, гонене, случване,
непрекъснато вливане
в нечии звуци и ударни басове.
И сълзите ми са изплакани джазово,
а го няма този,
който да ми акомпанира усмивките.

И се питам, кога ще захвърля на вятъра
вредния навик на вечно премисляне?