Хубаво е, когато има по едно нереално денонощие, което да ти обърне ритъма с главата надолу.
С Вели учене до сутринта. Смях, отчаяние, паника, глад, о не, повръща ми се, надрусани сме, защо все на нас. 5:45. Аз само ще си полегна за малко. Сънувам лято и му измислям подарък за рождения ден. И хоп, чувам глас "хайде пиши, няма време".
Изпит, замайване, шестици, обещаваме си, че вече никога в последния момент!
И ето, излизаме, слънцето е вече наше, усмивките ни пеят още неосъзнато щастие, още кола, още кофеин, още смях.
Следобедът ни е пълен с хора от други светове. Най-искрени сълзи от радост. Носталгията се стопява в споделяне. След толкова време невиждане, ни предстои толкова много себеразказване. Колекционирам си сантиментални моменти. Напомнят ми с колко ценни и необикновени хора съм заобиколена. Как се откривам в тях, в споделените ни денонощия, в разказаните мечти, в притесненията ни...
И всичко е толкова лесно, когато клетките ти са пълни с обичане!
Няма коментари:
Публикуване на коментар