На дядо ми

Не можем да забравим онова, направило ни хората, които сме, нали?
Затова няма да забравя и теб, дядо.
Нали от теб ми е онази жилка да обичам да съм с хората, да "давам", без да искам да "взимам", да не очаквам, да не се отказвам, да съм винаги инат.
И съжалявам, но като съм внучка на кръчмар и глътката ми върви, и виното не ми горчи, и ракия съм се научил да пия, а за любимия ви коняк с баба съм слушала толкова...
И пиперливото ти чувство за хумор ще помня. И ще се връщат в мислите ми шегите ти и ще ни карат да се усмихваме, и споменът за теб ще е винаги весел, усмихнат.
И ще си спомнят и приятелите, и близките, и съседите, които добродушнo са завиждали на баба, защото цял живот си се грижил за жената, която си обичал повече от 50 години, и си я пазил, и си я глезил, и сте били тя - твоя Живот, и ти - нейният.
И няма никой да забрави какво са били за теб внучките ти. Ще помня как ни направи люлката, как сме събирили сливи за ракия, как съм бягала от пчелите, как сме ходили за охлюви, как...

Ще се уча, дядо. Това беше последното нещо, което ми каза, и не мога да не го спазя. Но не знам дали това би ми помогнало да бъда поне частица добра, колкото сте били през целия си живот ти и баба. Защото може да не си вярвал в Бог, но си вярвал в Доброто и Човека.
И мога само вечно да ти благодаря, че си един от хората, които са ме направили това, което съм. За лошо или за добро...