Песен над нощта

Отварям прозореца на малката стая, преди да си легна. Чуват се птички и мирише на априлска свежест. Нереалност в 1 през нощта.
Вятърът е утихнал, сигурно и той, уморен, е седнал под някое цъфнало дърво, за да послуша птичките.
Този Април ме кара да се чувствам себеоткриваща. С дъжда и цветовете, с усещането за някой, който ме чете през усмивката, знае кога зад нея има щастия и кога с нея преглъщам някоя малка лична тъга. Споделянето е не само думи, а премигвания, пулс, изпъкналата вена на челото му... И магията да остават тайни. Какво сънува, когато потрепва в съня си? Какво мисли, когато погледът му прозира отвъд мен?
Слушам тези софийски птички, които гледат към Витоша и мечтаят за планината. Затварям очи. Леки като въздишки априлски следобеди с него. Оцветявам ги в маслено зелено. Прибавям миризмата на дъжд и бяло цъфнало дърво.
Заспивайки се сещам, че пътищата към настръхването на шоколадовата му кожа не минават през допира, а през мислите му. Ето това е изкуство, на което бих се отдала.