Стопявам се в самотното
на малката си сянка.
В дванайсет часа точно
ще паднат долу маските.
А аз сваля ли слънцето,
остава по лицето безразличие
и в него се оглежда времето
на жълти спомени от никога.
Дълбоко в мене
(където е и пепелта от розите)
преобразява ме копнеж по неживяното
и ме рисува мисълта за новото.
И моля се единствено
да бъде много истинско...
Няма коментари:
Публикуване на коментар