Септември

Заминават

моряците без кораби,

птиците отлитат сами,

луната реже морето
със загадъчните краища на усмивката си.

***

смехът ми ще потъне навътре в ризата ти

(като) за последно

ще чуеш сърцето ми отново на 17

Колко

Колко дълго може да продължи времето, в което съм часовникът на бомбата със закъснител?

С преместването на стрелките му се редуват въпросите:

Коя бях преди 6 години?

Коя съм сега, докато чакам да спре дъждът?

Страхът да пиша се е провесил над онова момиче в мен, което гореше в стихове. Дали е задрямала на завет и също чака да спре дъждът?

о-чак-ва-не.

Да отмине всичко онова, което ме дели на две. 

Май се изплъзна хлъзгаво между дъждовете. С носталгията по свободата на маковете и тихите зелени пътища. С листата от рози, които всеки ден покриват все по-плътно тротоара. С неделите, в които се събуждам в сълзи.

Тиктакам, забравила дефиницията за време. 

Стрелките се удрят глухо в тъпия ръб на самотата. 

И ще дълбаят спомени за бъдеще, докато не паднат уморени на пода. 

*

Между нас зеят
градове
Къща
(при)вързаности.
Липсите ми запушиха 
артериите на поезията.

Май е дъжд

Майският дъжд е нежен барабанист.
Ударите му напомнят за неслучило се минало.
Прецеждам се в напусканията на себе си,
които ме смалиха до желанието да се притежавам
тихо и осъзнато,
да се завърна в тялото си
и в този остров на спасението
да чувам как отвътре монотонно
ро-
моля.

Тихи армии

Сутринта облизва полепналите по устните сънища.
Смирение на тихата армия от чувства.

Тъгата ми проточва шия към възможните избори. Не мога да победя целомъдрието на утрото, не мога да прескоча добре подредените вселенски ходове. 

Същестувам в бавно изстиващи погледи, съществувам забравено по ръбове на отражения, пълни луни и чаши.

Лава от застинало минало. Коя съм, когато ме пронизват копията на капризната му мощност?

Снимка