Петъчно

В главата ми е само бъркотията,
присъща за поредното напускане.
Като че ли съм се затворила в кутия,
а отвън се чува плашещото тракане
на прииждащите на високи токове противоречия.
Е, останала е в мен религия
от невъзможно-празни суеверия,
които ме сполитат само в щури петъци,
когато съм решила, че съм весела.
И честно казано да вярваш ти омръзва,
когато не намираш Онзи, Поводът...

На свещи

Със себе си на свещи разговарям,
а самотата ми е седнала на стола.
Оглежда се във мойто огледало
и се усмихва в него, чисто гола.
А стаята ми става някак кадифена
и се смалява топлата ми сянка.
Красиво е, защото няма нужда
да пазя най-голямата си тайна.
Че ме е страх. Че вътре в мен е тъмно
и ми е вече трудно да се виждам.
Но самотата ще ме излекува. Бавно.
Защото ми помага да се опознавам,
когато там, навън, е много страшно.

За себе си

За себе си не искам заблуждаване
за някога възможни пътища.
И вярвам само във едничкото си оцеляване
след дългото пробуждане от нереалности.
За себе си не търся вече Онзи,
неповторимия, солта в кръвта ми.
Такива (не дай си Боже да ги имаш)
са ти достатъчни от разстояние.

И стига ми едното вярване,
че ме обича още... Слънцето.

*Снимка: deviantart.com

Недовършено

Сезоните във мен остават недовършени.
Наполовина пожълтели листите
се страхуват от сбогуване със лятото.
И е някак празно от преструване.
Липсва плътността на нечие присъствие,
което да изтрие
всеки спомен за разделяне.

Дали ще се оставя пак на зимата
да ме затрупа с белитe си въпросителни?

Сенките ми под очите

Сенките ми под очите
не са от продължителното недоспиване.
Във тях са се просмукали
несбъднати кошмари
и случили се вече сънища,
и даже чакането по опашките.
Във тях е цялото премисляне
на глупавите ми решения
и недопуснати красиви грешки.
Затова е време за препускане.
Без спиране по малки гари
(на тях се композирам... чак до закъснение).
И ще се търся, пак наново.
Неизестно X.
Макар в по-трудни уравнения...

*Снимка: deviantart.com