![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiwGJFUKe_PHHZaUn9UxN341_NTFmXrkSCq_9yESqPkwBFpDhq9kir47hXih_YdjKuy0Ph822pJcOucQwQzQZlDCUchOfYzidTHG0FZehhM-UOffTZUc-B2wyIhBvj18Ikhs-5nBuF0_P8/s200/154567ab00af477f06b37265986373f8.jpg)
Понякога съм тъжна от премисляне
и от горчиви пълнолуния,
които ме превръщат в пленница
на собствените спомени.
И често ме раняват думите,
които са се скрили зад преструвките.
Премазват ме противоречия
и ме сразяват недоизпълнените обещания.
Понякога е трудно вярването в себе си.
Като че ли не съм си в кожата,
а само наблюдавам безучастно
полуделите си полусънища.
Дори и да се търся в джунглата
от безкрайни главоблъскъници
рекуширам бавно в нищото,
намирайки единствено остатъци
от миналото пролетно разцъфване.
И знам че вечно ще се спъвам
по собственото си безпътие.
Остава ли ми друго,
освен да продължавам да съм... истинска?
*Снимка: deviantart.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар