Зелено

Разхождат ме прашните улици,
сблъсквали смешни случайности
и разминали толкова влюбени
във геометрията на града.
Тя измерва до точност въздишките
и оставя без въздух
всяка цветна окръжност мечтаене.
И се взирам в небето -
та нали то навсякъде все си е същото.
В него се вливат вълните
на прошепнато във очите „обичам те”
и последвало тъжно сбогуване.
Там се гонят душите на птиците
и се рее всяко мое сънуване,
във което ме учиш
да плувам в зеленото,
да греба тишината със пръсти
по бреговете от глухарчета,
да премълчавам тайно красотата
на слънчевите зайчета,
които винаги се отпечатват
по матовата кожа,
по луничките...

И в този сън
рисувам най-красивия си стих.
Но всъщност знам,
че ще ми свършат думите,
ще изтекат от вените
и ще се влеят
в онова небе
в онова зелено.
И ще останат само спомени,
в които никога не можем
да сме същите.