Онези истински (и) важни неша, които искам да кажа, първо засядат жестоко в гърлото ми. Премислям ги, повтарям ги наум. В началото звучат налудничаво, глупаво, понякога обидно, понякога пък прекалено мило. След това минава време и свиквам с мисълта, тя, въпросната, започва да живее в мен, все едно е вече изречена на когото там трябва, зависи от случая. Понякога се случва така, че просто я изплювам. За мен е направо изхрачване де, нещо, което дълго ми е дразнило, като при сухата кашлица...
Преживявам се ежедневно, ежехилядно, представям си как другите трябва да ме преживеят отстрани. Как си, какво става с теб, по няколко пъти на ден се изтърквам в собствените си скучни истории, които отстрани се правят, че звучат интересно.
Добре де, мисля си, не съм социопат, напротив. Но някак си нещо все ме избутва настрана, отдалечава ме. Не сe чувствам на фокус, наистина, като Робин Уилямс в "Deconstructing Harry".
В крайна сметка го премълчавам. Истинското и важното. И все се залъгвам - който трябва, ще го разчете. А думите тогава са излишни, нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар