Спя до теб, а ти сънуваш, че вече съм си тръгнала. Но е събота сутрин и ето... аз дишам равноделно върху дясното ти рамо. Успокояващо е да се събудя в очите ти и да се огледам в тях щастлива.
Времето ни заедно се научавам да отмервам по дължината на брадата ти. Неделята е най-лошата част и идва, за да ми отнеме онова усещане на предстояща споделеност, на щастливо спокойствие в твоята топла риза, на вълнението да се имаме за малко, но изцяло.
Вдишвам още малко от пролетния мирис на този неделен Пловдив и щом усетя, че една малка сълзичка се е търкулнала по релсите, значи е време да се качвам на влака.
Няма коментари:
Публикуване на коментар