За какво горим

животът не е това което е "по принцип"
закон или неписано правило
животът не е това което казваш
че никога няма да направиш
"естествено че никога няма да се напия"
"никога няма да работя скучна работа"
"никога не бих излизала с продавач на обувки"
животът не е спъваш се падаш и продължаваш
животът понякога е спъваш се падаш и лазиш
но в това няма нищо лошо
стига да знаеш
за какво гориш в него

Вили

Вили, захапала цигара,
вдишва лятото
и издишва истории от чаровното си минало
Вили живото доказателство че годините
са просто още един етикет
който всъщност не означава нищо
само повод някой да измърмори
че на тези години време ти е
да живееш с някого и да се прибираш навреме
и не ти е време да ти се пие бира на моста на влюбените
но Вили не е от хората
които годините могат да заробят

След Пирин

След Пирин погледът ми се издига над ежедневните борби с вятърни мелници.  Плъзгането по мокрите скали и лекото треперене в коленете помагат да се изправя по-стабилна срещу градския понеделник, захапал фас в уста, пресичащ на червено.

С наведена глава към мащерката нагоре по склона усещам, че всичките ми сетива работят на пълни работи. Гледам те пред мен, с едната ръка държиш фотоапарата, а с другата Ани да не  падне. Небето е мрачно като настроението на лелките от БДЖ, под нас е хлъзгаво, а мъглата се опитва да ни изблъска назад, но съм спокойна така, както когато заспивам с ръка в твоята.

Целта ти никога не е просто стигането до места, а преминаването през пейзажи, на които принадлежиш. Харесва ми как забравям за себе си, докато те гледам застанал срещу вятъра, премислящ пътя, загрижен за всички.

 Затварям очи, облегната на огромен камък, и оставям всичко наоколо да бъде по-важно от мислите на една малка черна точица. И то е. Прескачам някой друг камък, настигам те, за да подържим ръце, и знам, че мога да продължа още дълго. Без да има значение къде ще стигнем.

Към 8 без нещо

точно по това време на деня
към 8 без нещо
когато чушките започнат да пукат примамливо
в чушкопеците по терасите
и ехото от детски глъч се разнася най-силно из квартала
майките разсеяно бутат колички към вкъщи
съседите се приготвят за новинарски емисии
ракията вече се плъзга по ръба на чашите
слънцето си събира лъчите в голямата жълта торба
а птиците мързеливо протягат криле сред бели облаци 

тогава поглеждам спокойно недовършените си планове за деня
и се усмихвам на блуждаещите в югоизточна посока мисли

тогчно тогава
към 8 без нещо
усещам най-добре
че съм
щастлива

Verde Vibes

По шарените улици на Прая вдишвам спокойствието, което извира отвсякъде. От баланса в раменете на жените, така добре изправени, за да могат да носят легените с банани, риба или дрехи на главата си. От музикантите в ресторанта до хотела, свирещи морна от залез до полунощ. От усмивките на непознатите, които, когато попиташ за някое място, търпеливо те хващат за ръка и просто те водят. Защото не говорим един език, но се усмихваме на един и същи.

Слънцето е намерило своя дом тук, останало е завинаги. Океанът разхлажда мислите постоянно и те отървава от жегата и напрежението, което носиш със себе си още от вкъщи. Намираме един фар до плажа Праиня, а от там се разкрива гледката на най-пухкавите вълни. От пяната им ей сега ще оживеят човешки фигури като в картина от Дали. Осъзнавам, че свободата е мисъл, с която хората тук са родени. И тъкмо когато си мислехме, че няма как да стане по-хубаво, чуваме как звънят китари по-надолу на брега и една банда островитяни ни вика  при тях. Боб Марли, въглен по лицата, аромат на вкусна храна на огън и примамливото "останете".

Но когато си просто за две седмици, не се задържаш никъде за дълго. Искаш да събереш хиляди моменти, да ги компресираш в сърцето си, за да занесеш колкото можеш повече в дъждовната София.

Група сме и понякога ставаме ужасно досадни, защото снимаме местните като забележителности. Не можем да спрем да се взираме в големите очи, красивата кожа, меките коси. Знам, че

камерите в ръцете ни не са оръжия
но предразсъдъците ни могат да убиват

Всяка вечер заспивам замаяна от цветове и аромати, замаяна от погледа навътре към един друг свят.

Шансът да се озова на тези непознати и далечни острови ми се струва нереален. А всъщност сме тук, за да разберем какво е глобализацията. Тя се оказва навсякъде.
В ръцете ни, провесили фотоапарати през прозорците на буса, прицелвайки се в местното население на остров Фого. Глобализация е още да слушаме на max funana, пътувайки през иначе тихия Фого с най-сините атлантически гледки. Глобализация е да пием грого домошарка от Бразилския квартал на Прая до гигантска сюрреалистична Кока Кола, докато слушаме креолски рап на живо. Глобализацията е вкусът на истинските банани, които никога няма да опитаме пак в България. Глобализация са танцуващите батуко на улицата жени, които снимаме със смартфоните си, за да покажем "на света". Към глобализацията спадат и кабоверденските ни приятели, които ни показаха как живеят, които пиха с нас ракия... С които не успяхме да си кажем истинско "чао", защото повярвахме, че животът, или по-точно Глобализацията, ще ни срещне пак.. някъде :)

Не можеш да видиш всичките 9 острова на Кабо Верде за две седмици. Две седмици са твърде малко, просто екскурзия на непознато място. Но когато затвориш очи,  оцветиш мислите си с картините наоколо и накараш твоя собствен свят да замълчи, можеш да чуеш пулса на едно друго време, което тече бавно и спокойно. Тогава две седмици са достатъчни, за да изживееш една неподозирана мечта.