от днес започва да е лято, докато ям зрънчо пред блока и мирише на дъжд, две студентки си разказват как ще си правят пищови за изпита, the big wheel keeps on turning. Всички знаем колко е повторимо случващото се, сезоните и светът, и най-вече сме повторими ние хората "пък мама е била СТУДЕНКА"... А е тъжно на колко ли в момента им се иска да избягат от собствения си живот, на мен пък ми се пие кафе в полунощ, може и със непознат (може пък и мента с мляко).
А само като се сетя, че някога и мен ме е било страх от дъжда. Защо винаги имаме нужда от едно голямо знойно слънце, за да се усмихваме, когато, ето, просто мога да си стоя на пейката до люляка, очаквайки да завали. И е толкова хубаво, дори асфалтът започва да диша, зеленото изглежда още по-зелено, а хората като че ли потъват някъде далеч от локвите и топлите звуци на този първи летен дъжд.
И ми е ясно - облачното просто не е за всеки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар