Отново се завръщаме в града, където пролетта не значи нищо, шумът поглъща мислите и оставя по лицата на хората черните сенки на еднодневни тревоги. Но моите спомени не може да погълне. В шепичка си събрах мириса на бор и мащерка, звука на топлата ти китара, една малка шишарка и един жълъд и мъничкото усещане, че сме любов и случване...
И докато още ни щипят бузите от вятъра, вече мечтаем за следващата зелена приказка, когато смехът ни пак ще се люлее на клоните на дърветата, слънцето ще ни целува по челата, ще ни вали истински и ароматен дъжд, ще ни посрещат ту весели и мили планинари, ту някои сърдити хижари, ще ни е сладък въздуха, ще ни е сладка умората, ще ни е сладка и болката в краката след цял ден ходене..
А вечер ще се стопяваме пак в тишината на хижата, огънят ще разпалва всяка скрита нежност в научените ни постоянно да се свиват в себе си души, ще се усмихваме на цялата тази младост, ще усещаме, че това е просто един миг, който обаче е от онези, които не се забравят. А напротив - преживяват се отново, и отново...
Няма коментари:
Публикуване на коментар