Свикнах с мисълта да те приемам за изчезващ вид. От онези, които си тръгват често, но остават завинаги. От онези, които удвояват пулса, които запечатваш в стих или в таен дневник, но винаги остават неуловими...
Това може да обясни и старателното ми пазене на архив от твои снимки. Усмивката ти на Онази, където си Добър. Или сложната конфигурация от пръсти по струните на китарата на черно-бялата.
И, разбира се, всички онези на които съм и аз...
Няма по-хубави дни от онези, в които сияя за теб. Или когато съм в някое забравено зелено кътче, където времето е спряло и е толкова тихо, че може дори да се чуе как мисля за теб. Как се опитвам да си спомня на какво точно мирише парфюмът ти и колко точно потъват пръстите ми в косата ти, когато я разрошвам.
Усещания за водопади и люляци ме държат в приятно напрежение.
*Снимка
Няма коментари:
Публикуване на коментар