2 дни в София. Издишвам импулси и нерви. Спя като заек. Всеки шум е буря, всяко скърцане на леглото – тътен. Нощем мисълта е дисциплина бягане с препятствия.
Бъдещето е най-трудната мисъл. Перспективите се пречупват замъглено в незнание. И тъкмо в това е щастието, навярно.
Навън отново изглежда предапокалиптично. Нестабилностите и те ли са начин на живот, с който се свиква?
Имам нужда да го погледна с немигнали две нощи очи и да заспя, прегърната. В сигурни ръце.
*Снимка
Няма коментари:
Публикуване на коментар