Клишетаистини, заради които си заслужава да прегриза оковите на скуката. Не харесвам недоспалото си лице в огледалото. Не харесвам болките в стомаха, заседналите кълба нерви между вредната храна. Имам нужда от био-революция и храна за душата! Като книгите, които ме разплакват в автобуса. Очите ми се навлажняват и виждам замъглено други недоспали и сърдити лица. Обръщам глава към прозореца и преглъщам сменящите се кръстовища, светофари, минутите, с които ще закъснея за работа.
После мисълта ми се влива в океана от мисли за него, същестуващ в мен самостоятелно от всички други мисли и чувства. Какво ли прави сега? Дали вече се е събудил и бърза по малки гренобълски улички, зад които наднича планината? После се сещам, че той не бърза. Той е точен и навреме.
А после пак съм обратно там, където се намирам. На седалката в автобуса. В една сутрин като всички останали, способна да събере мисълта за целия ми живот в шепата време, докато пътувам.
Нелепо е, но понякога се питам какво е чувството да бъдеш млад. Може би се разбира най-добре, когато е преживяно, когато си вече на 70 и си го спомняш такова каквото не е било, но ти се е искало да бъде. И си сигурен в едно: че е много по-хубаво от всичко друго на света.
Сега съм млада. Нали? Иска ми да се да е като за първи и последен път. Бъдещето, работата, дипломните - кризата на 20-те? Ако го погледнем философски след няколко месеца ще бъдем същите хора, а промените, които ни очакват, каквито и да са, ще се случват правопропорционално на решенията ни. Колкото и страшно и мъгливо да изглежда, в крайна сметка имам себе си - млада и решителна. Влюбена и дишаща.
А хубавият живот - за него трябва ли друго?
*Снимка
Няма коментари:
Публикуване на коментар