"...улицата беше пълна със забързани към своята работа хора - като листа, които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен..." Вирджиния Улф
Може би грешката ми е, че започвам всички делнични дни със завиване през глава, със заглушаване на аларми и закъснения, с усещането, че нещата от живота са станали прекалено сериозни, че не мога, не, че НЕ БИВА да пропускам каквото и да е. Всеки календарен ден е забоден с болезнени кърфици от задачи и бързане, които поне, обнадеждавам се, ще притъпяват липсата му, ще стана малко тик-такащо роботче, ще приключа с целия този съставен от мен самата списък, чиято основна цел е да запълва времето, в което него няма да го има някъде наблизо.
Но нещата не са толкова сиви, колкото изглеждат тези дни. Всъщност животът си е точно такъв, какъвто беше и преди седмица. Вододелите са само в главата ми. Трудностите не са станали по-трудни за една седмица, просто сега изглеждат ужасно и плашещо близо, и дишат неприятно във врата ми.
Времето - единственото, от което винаги нямаме достатъчно. А аз си позволявам да изхабя цяла една събота от всичките 52 съботи, в които ще съм на 22, за премисляне (и за гледане на esky - вече любимият ми сайт).
В крайна сметка заслужаваме и получаваме това, към което се стремим. Изходът от това, да не се превърнем в смачкани листа, е просто да не пропускаме правилния вятър.
Няма коментари:
Публикуване на коментар