Обръщам бюрото срещу прозореца и от време на време разтварям щорите с два пръста, само за да проверя дали Витоша си е още там.
Ако искаш да спреш потока от лоши мисли, по-добре да потънеш в него, да се понесеш, докато притесненията изплуват на повърхността сами. Снощи с Вели пак се "притеснявахме" до 2 часа. Забавното е, че в един момент забравяме първоначалните причини и започваме да ги измисляме наново.
Напоследък ми се набиват на очи претенциозни хора с позиции по всякакви въпроси. Все още не мога да преценя дали това е толкова лоша черта, колкото ми се струва. Все пак склонността да имаш твърди позиции по противоречиви проблеми, представи, които не подлежат на съмнение, повече ми прилича на ограниченост, отколкото на компетентност.
В Light имаше готина статия за осми март. Празниците са ни омръзнали до болка. Не ни се носят мартеници, не искаме да ни подаряват цветя. Когато бях малка, празниците бяха отделни светове, за които се подготвяш да заминеш, а след тях еуфорията пулсираше още дълго. Сега празник е Столично след работа в компанията на разказите на Мирослав Пенков (наистина прекрасни!). Празник е с Теди да си облечем рокли и да пеем Here I Go Again фалшиво, а след това да пием наекс и да се измъкваме незабелязано от караокето.
Празник е да го видя по скайп, да му чуя смеха, преминаващ километри до моето обърнато срещу планината бюро и да мечтая за думите, които ще си кажем от щастие.
*Снимка
Няма коментари:
Публикуване на коментар