18,20

Крача бързо. Самото хващане на влак е истинско удоволствие. Въпрос на игра, не на крайна цел.
"Няма повече места!", Гишето срещу мен говори.
"А първа класа?", с надежда продължавам аз.
"Момент.... Има едно място, но днес е календарен ден и този влак е по-скъп.", Гишето вече гледа въпросително към следващия пътник.
Въпрос за размисъл: кои дни не са част от календара?
"Добре, дайте ми това място."
"Но така билетът ще е 18,20!"
Ок. Явно не приличам на човек, който разполага с 18 лева и 20 стотинки.
"Да, моля ви, има 5 минути до влака."
Skye  ме убеждава в едното ухо: Stop Complaining it Could be Raining.
Сдобивам се с билет и за много малко напускам софийския си хаос. Като се върна, ще почистя и ще сложа ред (да бе). Този месец живея временно. Въобще този момент от живота, в който си свободен електрон, заплашен от бездомност. Но и онова вълнение от предстоящото...
А той е далеч. Недостатъчно ми е да го сънувам. SMS-ите са малки щастия в приличащите си дни. Настръхнала съм от тези сънища. Понякога не са хубави, но знам, че това е от липсването. През деня ходя прекалено замислена, за да мога да понасям срещите с досадни познати по автобусите. БЛААААА БЛАААААА. Кой го интересува, въобще?!
Междувременно чета "Да убиеш присмехулник". Не знам как е възможно да има хора, които не са харесали тази книга в Goodreads.
С момичета имахме страхотна вечер... Историите нямат край цяла вечер, а после имам мускулна треска на лицето. Като цяло сигурно изглежда, че си говорим клишета, но всъщност са украсени със странни обстоятелства, определени реплики и невъзможни случвания. Гледаме се една друга, докато говорим, и по очите четем дните си. Онзи смях в погледите, чакал дълго да избухне. Онова очарование на оставащите във времето моменти, които нямаме търпение да си споделим. Изведнъж барманът (на Вели) пуска Gogol и с нея _________(не можах да намеря дума).
*
Вече сме в Стражица. Вагонът е почти празен, кондукторката ме стряска, докато слушам музика и пиша. Стоя на маса и четири места. Пътуването е дълго и има време за гледане през прозореца. Всичко навън навежда на мисълта, че

е време да запечатаме летните мигове 

зимнина за душите ни

 Продължават да ме гонят носталгиите по непропътувани места и неизживени лица.