Ръката води ума по ситните редове, докато изплуват образите от деня. Пролетни капки дъжд по паважите, цъфнали дървета точно до булеварда на фона на леко мрачното небе, жена с красива дълга рокля на спирката. Отварям сърцето си, за да побера и тази пролет вътре в него.Тези дни те няма упорито, но това не ме отказва да се събуждам така усмихната, все едно си до мен. Напоследък подреждам дните си по-внимателно, но каквото и да слагам вътре в тях, не може да прикрие липсата ти. Напротив, сякаш зейва още повече. Тичам дълго на стадиона, докато оранжевото слънце се пръсне и слее със синьото на Витоша. Накрая остава само силуетът на уморената планина и учестеното ми дишане. Не чакам нищо определено да се случи, а съсредоточавам всяко сега в това, което мога и искам да бъда.
София като че ли е настръхнала от самотници. Успокояващо е вечер да вървя сама след работа, да се разминавам с тях и светлините на града. Това май са единствените минути, в които се чувствам така сякаш няма никой край мен. Харесва ми да се усещам свободна като роклята на жената от спирката. Леко подранила за сезона и странна за околните, но всъщност точно на място. За себе си.
Междувременно намирам още и още места в този град, които мога да припозная като свои, където мога да пия с приятели и с непознати, да се чувствам удобно на меко сепаре с рома в ръка, да се отнеса нанякъде, докато всички говорят приятни безсмислици, и да си мисля за теб.
Тъжно ми е, че този месец пак съм на минус и не мога да се науча на пресметливост. Но е толкова трудно, когато в същото време се опитвам да бягам от всички малки принуди, които ме карат да преглъщам неща от живота насила.
Майка ми сънува, че я целувам, докато спи. Събужда се, а мен ме няма. Всяка възраст търпи своите липси. Но на тях дължим това, което сме и за което мечтаем. Нали?
*Снимка
Няма коментари:
Публикуване на коментар