Автомисли

Чувството за изгубеност в света от много хора и неща, които жадувам да ми се случат, гъделичка усещанията ми за съдбата. Предизвикваме се взаимно, мечтая смелост да правя нови неща и да продължавам вече започнатото. Все още ми се изплъзват грешки, които не мога да контролирам, както и глупави недовършени изречения, които той ми прощава.
Посока, време и търпение е всичко, което ще ми трябва.
Затова утре ще стана навреме, ще пия кафето си бавно и ще имам онези 15 минути сигурност, че всичко ще бъде наред. И ще бъде, наистина.

*Снимка

Страх

Забавно е как вървя в снежното тъмно, отворила указателя на телефона си на твоето име и в случай на нападение съм готова да те набера. (Забавно е, когато вече съм си вкъщи.)
Дори да си на 100-тина км от мен, чувствам сигурност, когато пръстта ми е върху зелената слушалка.
Всички тези странни бродещи хора и случвания. А напоследък вечер вървя уплашена до смърт. Срещу себе си виждам човек със стъклена бутилка в ръка и за секунди съм 100% сигурна, че иска да ми я забие в главата.
Не бива да живееш в страх, казват. А в какво? Страхът е най-естественото ми състояние. Понякога е приятно предизвикателен, понякога е параноичен, понякога е надъхващо адреналинов.
А и само преодолявайки страха всеки ден, мога да се насладя на истинското спокойствие, скрито някъде в мъглата на 2 през нощта, когато сме топли един до друг и дишаме сънищата си.
Е, нека ме е страх.

*Снимка

Въздишам слънце

когато имаш един истински
събирателно нa същностите ти
не мислиш за това
в какво предстои да се превърнеш
какво ще ви промени
хубаво е когато
просто премисляме дните в заедност
и ги преглъщаме с вино

толкова съм влюбена в разпиляната му нежност
че след него въздишам слънце

*Снимка

*

Неведнъж съм чакала разумно

телефонът да звънне

да измисля сюжет за роман

но чакането ми е толкова бездумно

не чувам ало

нито пък вътрешното хайде

и във главата ми е празно бяло

 кълбо от страх в стомаха ми

и чувства които не се обличат в думите си

Вдъхновено

Курсовите не вървят, когато умът си мечтае за почивка, когато си пия чая от ройбос, когато си стоя до печката, когато несъзнателно отварям блога..

Не мога да искам нищо повече от това. Вдъхновено ми е, когато той ме събужда през нощта и ми разказва. Вдъхновено ми е, когато слушам. А за него аз съм раковина, която без думи прошепва океана в себе си. 

Има толкова много от мен, което съм забравила в него и което никога не искам да взимам обратно. И съм толкова по-цяла без всичко мое, което му принадлежи - топли неизречени думи, тъжни морски залези, приглушени светлинки в очите ми от несподелени истини. 
Време е за поезия.

Музиката е Air, настроението е въздушно, вечерта е предстояща. 

*Снимка