Отсъствието ти ми действа като къркорещия глад в стомаха ми по време на плодовите дни от диетата. Представям си те прекалено детайлно, точно както си представям пушеното сирене върху препечена филийка хляб, поръсено с риган и черен пипер. И си повтарям, че мога да издържа още малко така, докато усетя вкуса на това, за което копнея.
Толкова много съм писала за търпението и липсите, изтъркала съм ги от носене тези двете. Всъщност да живееш на режим (хранителен или любовен, няма значение) е точно толкова непосилно леко, колкото е битието (не мога да спра да преписвам цитати от Милан Кундера). Защото крайната, желаната цел винаги е нещо непознато:
"Всяка цел, която преследва човек, е забулена в мъгла. Девойката, която копнее да се омъжи, няма ни най-малка представа от семейния живот. Юношата, стремящ се към слава, не знае какво е славата. Онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас."
Затворил си се в аквариум, заобиколен от нещата, които те правят точно този човек, който си, и гледам, и търся дали и аз съм там вътре, плуваща в теб, към теб.
И може би пак заради глупавата диета и постоянните мисли за храна, си мечтая за толкова прости неща - една обилна вечеря с теб, с потъване в погледи и откровения, с прегръдки над порциите, с разлято вино по чисто бяла покривка и намусен поглед на сервитьорка.
И едно нежно зачеркване на целия друг свят.
Няма нищо специално в тази вечер
