След като събуждаме едно момиче, заспало в удобното си кресло в тъмния двор, успяваме да намерим входа. Вътре сме. Засичаме с бавните си погледи как се освобождава една маса и стигаме до нея по стръмните скърцащи стълби.
В Хамбара е топло, задимено и мирише на восък. Времето се превръща във философско понятие, което има относително значение. Не си спомням какво сме говорили толкова дълго, но знам че ни подслушва ренесансовата поезия, пропита в това място. Припомняш ми колко е хубаво да си твърде уморен от приятна вечер, да говориш дълго с приятел за всичко и да ви пробожда сладка носталгия при всяко "Ей, спомняш ли си...".
Поглеждам те в зелените любопитни очи и мисълта, че сме си същите ми вдъхва толкова голяма сигурност.
По някое време мъжът срещу нас започва да свири Summertime, а жената, в която сигурно е влюбен, пее тихо и красиво. Стоим с отворена уста няколко минути и после се чудя колко малко всъщност й трябва на една събота, за да не искаш да свършва.
Няма коментари:
Публикуване на коментар