Септември

Заминават

моряците без кораби,

птиците отлитат сами,

луната реже морето
със загадъчните краища на усмивката си.

***

смехът ми ще потъне навътре в ризата ти

(като) за последно

ще чуеш сърцето ми отново на 17

Колко

Колко дълго може да продължи времето, в което съм часовникът на бомбата със закъснител?

С преместването на стрелките му се редуват въпросите:

Коя бях преди 6 години?

Коя съм сега, докато чакам да спре дъждът?

Страхът да пиша се е провесил над онова момиче в мен, което гореше в стихове. Дали е задрямала на завет и също чака да спре дъждът?

о-чак-ва-не.

Да отмине всичко онова, което ме дели на две. 

Май се изплъзна хлъзгаво между дъждовете. С носталгията по свободата на маковете и тихите зелени пътища. С листата от рози, които всеки ден покриват все по-плътно тротоара. С неделите, в които се събуждам в сълзи.

Тиктакам, забравила дефиницията за време. 

Стрелките се удрят глухо в тъпия ръб на самотата. 

И ще дълбаят спомени за бъдеще, докато не паднат уморени на пода. 

*

Между нас зеят
градове
Къща
(при)вързаности.
Липсите ми запушиха 
артериите на поезията.

Май е дъжд

Майският дъжд е нежен барабанист.
Ударите му напомнят за неслучило се минало.
Прецеждам се в напусканията на себе си,
които ме смалиха до желанието да се притежавам
тихо и осъзнато,
да се завърна в тялото си
и в този остров на спасението
да чувам как отвътре монотонно
ро-
моля.

Тихи армии

Сутринта облизва полепналите по устните сънища.
Смирение на тихата армия от чувства.

Тъгата ми проточва шия към възможните избори. Не мога да победя целомъдрието на утрото, не мога да прескоча добре подредените вселенски ходове. 

Същестувам в бавно изстиващи погледи, съществувам забравено по ръбове на отражения, пълни луни и чаши.

Лава от застинало минало. Коя съм, когато ме пронизват копията на капризната му мощност?

Снимка

Зимно време

натъпках джобовете си с време
мълчало беше в преспите
но се натроши на бели петна
и бавно

с
  т
    о
      п

           и

се на спомени

Есен по "Далчев"

търкулва се обла сутрешна мисъл

край лъскавите червени ябълки

и тиквите които не са се превърнали в цигулки

котка измерва с опашка силата на вятъра
а Булгаков и Стивън Кинг мръзнат под голите клони "на старо"

стихотворението лежи неподвижно в шумата
повито в крехките детайли
"внимание чупливо"

но се спъвам
разливам кафе
и го счупвам

Photo: William Smith

Nutshell

Сега навярно спиш отвит въпреки студеното. Но затворен на топло вътре в рачешката си черупка. 

Сънена близост и неизмерима далечност едновременно. Там си, дишаш равномерно, но сънуваш неравноделна другост, в чийто ритъм не мога да вляза.

Представям си плътността на всеки твой момент, когато не сме заедно. Как устните ти изглеждат по-пълни, когато спиш, как трескаво говориш на френски, как попиваш с всички сетива онази песен, която знам, че ще ти хареса. 

Оглеждам се в празните дни, през които трябваше да мина. Онези без пулса на смисъла, отъркали се безцеремонно в Наглост и Фалш. Отвън - с усмивки като от рекламите, а отвътре - с обикновен човешки страх, облечен в поза.
А в ръкописа на нощта, се съчинявам отново, за да се събудя съхранена.

Научих:

Всеки ден е борба да прескочиш пропастта между глупостта и цинизма. 
Борба за
чистотата да остана себе си.

Ти си аршинът, с който меря смисъла и времето си тук.

Illustration: Maija Laaksonen

Вкусни като сардини гледки

Вървя уморено и вглъбено из стария квартал на Лисабон Алфама след един от най-цветните ми дни около замъците в Синтра. Малките улички са обърнали сгушените си барове и ресторантчета към океана. Старите фенери осветяват онези надиплени пред прозорците пранета, които си умираме да снимаме, а зад всеки ъгъл мирише на трева, риба и смях. 

След толкова тупкащи с очакване дни, най-сетне съм тук.

Но осъзнавам, че момчето и момичето със сладоледа от брега ги няма. 

Погледът ми в потъва в нощното синьо. Копнежи и спомени се сливат в едно.

Не местата са мечти, а хората, през които сме ги мечтали. 

Откривам удоволствието от щракането с фотоапарата. Тръпката да запечаташ полета на няколко гълъба. Усещането, че гледаш света през шпионка, докато си скрит от попадащото в кадъра, търсещ онзи детайл, който би искал да имаш завинаги. И удоволствието от късмета нощният океан да не се е размазал в последния за днес кадър точно преди батерията да издъхне след всички погълнати през деня емоции.

Мислех си, че ще мога да напиша толкова много за Португалия, но се оказа един едва уловен копнеж, полюшкващ се като пране над океана.

И като всяко пътуване, никога не е точно онова, което си си представял. Но е по-хубаво. Търсим къщите на райета, които, разбира се, се оказват другаде, а попадаме на шедьовър - пара, издигаща се високо над вълните на океана, а зад нас - надиплени пясъчни дюни.

Подобни места те водят сами. Взимаме решения сякаш ще бъдем тук и утре и е толкова хубаво. Искаме да се загубим, за да можем да се открием повече себе си, когато се върнем обратно в онази страховита дори за произнасяне... реалност. Иска ни се да захвърлим кълбетата от заплетени и безполезни мисли, да съблечем задължителната разумност. Да се огледаме по-леки в цветните плочки на къщите, в белите облаци над Синтра, в графитите на Лисабон и Порто, в изрисуваните лодки на Авейро...

И просто да поглъщаме гледките - така вкусни като сардини, поляти обилно с портвайн.

Наднича небе

Наднича небе през скъсания ми чадър  
трамвайните жици светят
И се стича наоколо тъжният дъжд на София 
(има ли нещо по-самотно от трамваите в такова време) Утешаващ всяка неполетяла Мери Попинз

Art 

Нещастията на април

Разплаканото зеленото зад прозорците на колата
Пътища по които не бяхме рамо до рамо
Пролетта в която липсваме
Бързо тиктакащият часовник срещу леглото ти
Звезди които няма да гледаме заедно
Безвъзвратната тишина на последната прегръдка

Превръщането ни в тавански спомен

Анализирам това

Колкото повече сме се опитвали да заглушаваме демоните си, толкова по-яростно те са пропълзявали, намествали са се удобно между нас. Колкото повече сме се страхували да ги изречем на глас, толкова по-трудни сме ставали един за друг.

Отказали сме се още преди да знаем, че сме.

Онова "Излекувай се" ще кънти толкова дълго и силно в мен, докато не се науча, че никой на този свят няма право да обвинява човешко същество за това, което усеща. 

Единственото, което наистина трябва да направя е:

да се излекувам от вината.

april fool

усмихваш ми се в онова преди
и правим любов с отключени сърца

на сутринта слънцето пронизва отрязаната ми половина
и отворя ли очи сънищата с теб се разбягват като сърни

април ще върне най-сладко болящите спомени
пълзящите калинки във вените преди всяко очакване на бягство

но ще свършат ли спомените
щом болката се храни с тях?

Рицарите срещу страховете

Ранното ставане и завиране на носа в топло кафе малко преди да е станало време да включиш в режим бърз живот, си струва. Мислите от вечерта са някак изтъняли, поне докато не стане удобно тъмно за потъване в тях отново.

Не знам дали някога ми е било по-самотно. Самота, която е като захвърлено разпадащо се цвете в тъмните води на нощно езеро. Мечтите за цветове и нови аромати са лековити. Успокояващо е и, че пролетта вече се усеща - на изхода на метростанциите, пред мъничките още мръзнещи баби с малки букетчета иглика и минзухари. Нямам търпение и за тичане навън и за завръщане в малката зала, пълна с потни и надъхани жени :) Трета седмица покашляне и подсмърчане действа страшно обезкуражаващо, но тази сутрин, реших, че това е последният ден, в който ми е болнаво.

Снощи четох за любовта между Айнщайн и Милева. Толкова е вдъхновяващо, когато някой разбира и най-тъмните ъгълчета от душевността ти, когато туптите в хармония и творите (независимо дали е изкуство или наука) един за друг. Не знам защо имаме такава нужда някой да вярва в нас, за да се движим напред, да ни потупат по рамото, да ни се възхитят. 

Но понякога може би се налага да направим най-смелите си крачки сами, без да се оглеждаме за нечие одобрение. И макар да е много по-лесно, когато знаеш, че някой е до теб, може би в истинското израстване, трябва да забравиш за целия останал свят и въоръжен с много смях, да се изправиш пред страхответе си. Защото:

"И така, казано накратко, или може би съвсем не толкова накратко: тогава се появили златните рицари. Всички опитали да ги предупредят да не изкачват планината, но те, естествено, не се вслушали в съветите. Рицарите все пак са големи инати. Но когато стигнали до пещерата и всички страхове ги връхлетели, златните рицари не влезли в битка. Не започнали да крещят и да ругаят като другите воини. Вместо това направили единственото, което може да стори човек срещу един страх: засмели се. Със силен, предизвикателен смях. И тогава страховете един по един се превърнали в камък." Фредрик Бакман, "Баба праща поздрави и се извинява"

*Снимка

Над дома

Декември се е изтегнал на слънце, тук у дома и крачи бавно с мързеливи стъпки към най-долния ред от календара. В последните си дни лежи по корем на припек и отказва да бъде такъв, какъвто всички го очакваме - пухкав и закръглен от сняг, уютен и ухаещ на топли завивки. На декември му е омръзнало до гуша да бъде клише.

Декември тази година не е равносметки и празни обещания под лампичките на елхата. Декември този път е слънчево мечтаене, нови открития в усмивките на старите приятели, споделяне на смели планове, разказване на вдъхновяващи светове.
Декември не бърза за следващата година, защото още се наслаждава на тази. 

Декември е спонтанност, смях и полет. Истински, над слънчевото вкъщи. 

И ме приземява по-цяла, с тупкащо за нови слънчеви приключения сърце. 

Калинката

Пътуваме тихо, угрижени в мисли,
"да не забравим за това и онова".
Метрото поклаща ни сънени още
и "понеделник" дамгосва на всички лица.

Но и тук под земята изгряват усмивки.
Мъничък дядо усмихва се сам.
И в шепа щастливо нещичко стиска,
сякаш магия се кани да пусне от там.

И ето подава се - истинска фея!
Червена, на точки, с малки крилца.
Калинката също за работа бърза,
но носейки радост, а не сивота!

Прекръстени недели

Всеки път щом те гледам на гарата
през стъклото на намръщен и стар автобус,
на раздели прекръствам неделите
и преглъщам на буци горчивия вкус.

После виждам как ти се смаляваш,
а тъжното в мен неусетно расте.
Затварям очи и за миг си представям,
че автобусът е счупен и на завоя ще спре.

Ще до тичам обратно, за миг ще те стигна,
и зад нас любопитен ще наднича града.
А шофьорът ще мине и с усмивка ще смигне,
Не всяка повреда носи на човека щета.

От понеделник

Бързам да стигна до теб, докато септември още е топъл и мирише на акварелно синьо небе. Изпитвам нетърпимост към времето, което ме дели от сбъдване на малки желания като това

да ти изсвиря falling slowly и да звучи като песен 

да помириша Португалия и Куба

да открия онази промяна в софийските дни, която да ми върне вдъхновеното търчане и хармоничното заспиване вечер

Но търсенето на тази нова посока е цяло пътешествие. Лутам се, губя се, но през цялото време гледам навътре към себе си с повишено внимание. Сутрин точно на светофара преди работа изпитвам онова копнеене по създаване, творене, изгубване в нови светове и за момент съм сигурна, че ей сега на ъгъла ще завия към Новия живот. 

Но после идва същото познато ежедневие, напомнящо ми деликатно, че нищо не се случва, без да се опитваш да го случиш сам. 

Списъкът с малки желания продължава да расте. А вечер остава малко време за измисляне на плановете и подготовка за случване. И точно когато съм на ръба на леко отчайване, веднага те набирам. Смеховете ни се сливат и петъкът започва да ми звучи все по-близо, а новия живот - е, той винаги започва в понеделник. 

Почакай ме

Почакай ме на малка непозната гара

когато лятото разрошено от недоспали делници 

пристига с прашен влак

и аз във него 

задрямала върху голяма раница

сънувам езеро 

Почакай ме 

ще бъде рано сутрин 

усмивките ни ще са още с махмурлук 

но цели непокътнати

и весело ще ни погъделичка гледката нагоре

към твоите пиянстващи балкани

Почакай ме

облегнат на капака на колата

за да избягаме  

с усещане за вечността на лятото

макар да е 

отседнало във бялата ми рокля

съвсем, съвсем за малко

***

влажна февруарска нощ

палатката е дом в който ме пазиш 

от вълците в съня ми


***

нежност са
ръцете ти
стискали ме здраво
на ръба на грапави скали

***

заспивам до теб
котката мърка на гърба ми
надушила любов