Бавен ден

Студени хора ме прегръщат
а в мене топлина крещи.
Безкръвни думите поглъщат
малки счупени сълзи.

Някъде във тъжното, дълбоко,
се усмихва другата във мен.
И с мислите ми литва нависоко
по-далеч от този бавен ден.

В сянката

Стопявам се в самотното
на малката си сянка.
В дванайсет часа точно
ще паднат долу маските.
А аз сваля ли слънцето,
остава по лицето безразличие
и в него се оглежда времето
на жълти спомени от никога.
Дълбоко в мене
(където е и пепелта от розите)
преобразява ме копнеж по неживяното
и ме рисува мисълта за новото.

И моля се единствено
да бъде много истинско...

Знаеш ли, принце...

Знаеш ли, принце,
когато те няма,
всяка вечер измислям си сънища
още преди да затворя очи...
И все тъй са цветни и хубави,
че забравям дори да заспя
и напръсти в мечтите ми
се изнизва гузно нощта.
Знаеш ли, принце,
щом стане тихо във замъка
и щом всички дълбоко заспят
(и даже добрата орисница),
тогава най ми се иска
да тръгна към тебе със всичките
останали сили
на една благородна принцеса.
И не знам вярваш ли, принце,
но даже ще хвърля
пантофките стъклени,
за да мога към тебе
да бягам по-лесно...

През миглите ми

Процеждат се през миглите ми мигове,
разсипани като откъснати мъниста.
Като че ли съм изтъкана от сбогуване.
Но светлината ти по мене се разлиства.
Вървя към тебе още непробудена,
в сънливото на минало дълбокомислие,
"с отмерено от пеперуди дишане"
и с сутрешно лице усмихнато...
Понякога ще бъда прашна и безцветна,
потънала във излиняли истини.
Но знай, че вземеш ли ме във ръцете си,
ще бъде всичко друго глупава измислица.
А ти в самотните озъбени минути
заплитай нишките на моето присъствие.
Измисляй ме на тъмно в звуците
и се събуждай с моя аромат по пръстите.
Целувките ти сплитам във косите си.
И даже вятърът не може да ги вземе.
И в тебе акварелно се разтварят дните ми.
Дори когато си далеч от мене...

Няма да бягам

Няма къде да избягам и точка.
Пак ще съм тук на разсъмване.
Лицата на сивите хора
отново са празни от бързане.

Наум ще рисувам сърцата им,
ще им давам от своята кръв.
На парчета ще пръсна душата си,
за да бъде по-честен светът...

Никъде няма да бягам.
Тук съм, каквато си бях.
Вечер с надеждите лягам,
а сутрин се будя от техния смях.