Напоследък пак има лоши последствия от грешните първоначални преценки, които правя за хората. Понякога не знам дали просто съм толкова нехайна и невнимателна, защото съм влюбена и женските ми инстинкти за останалите мъже са притъпени. Или пък наистина не мога да виждам зад стените на еуфориите в новите запознанства, на сприятеляването и винаги добрите първи намерения.
Като оставим настрана последствията, може би това си има и хубавите страни. Истинска съм, без да се старая, без да се пазя.
Несподеленото понякога създава у нас желанието да изсмучем всичко, което се случва в живота на другия. Както като малки смучем сока със сламката, дори когато вече няма останал сок.
Блъскам се между две усещания. Между това, че съм допуснала някой да ме мисли за по-близка, отколкото мога всъщност да му бъда. И между искреното ми желание да му се случват хубави неща.
Обикновено бягам, когато не искам да бъда нечие неслучване, докато емоционалната буря просто отшуми.
Но сигурно и това е грешно.
А грешките, които допуснах напоследък, като че ли не бяха малко.
Хареса ми едно приятелско успокоение, че всички те са резултат от това, че съм "сърцата". Разбира се, лесно е да повярвам, защото винаги е необходим някакъв метод за справяне с хилядите емоции, преминаващи през нас, който да доведе до забравяне. "Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и да ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер.[...]Раната зараства, така както с течение на времето на снимката избледнява блестящият гланц на фотографската хартия." Така казва Кустурица, а ние само можем да се съгласим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар