Вървя уморено и вглъбено из стария квартал на Лисабон Алфама след един от най-цветните ми дни около замъците в Синтра. Малките улички са обърнали сгушените си барове и ресторантчета към океана. Старите фенери осветяват онези надиплени пред прозорците пранета, които си умираме да снимаме, а зад всеки ъгъл мирише на трева, риба и смях.
След толкова тупкащи с очакване дни, най-сетне съм тук.
Но осъзнавам, че момчето и момичето със сладоледа от брега ги няма.
Погледът ми в потъва в нощното синьо. Копнежи и спомени се сливат в едно.
Не местата са мечти, а хората, през които сме ги мечтали.
Не местата са мечти, а хората, през които сме ги мечтали.
Откривам удоволствието от щракането с фотоапарата. Тръпката да запечаташ полета на няколко гълъба. Усещането, че гледаш света през шпионка, докато си скрит от попадащото в кадъра, търсещ онзи детайл, който би искал да имаш завинаги. И удоволствието от късмета нощният океан да не се е размазал в последния за днес кадър точно преди батерията да издъхне след всички погълнати през деня емоции.
Мислех си, че ще мога да напиша толкова много за Португалия, но се оказа един едва уловен копнеж, полюшкващ се като пране над океана.
И като всяко пътуване, никога не е точно онова, което си си представял. Но е по-хубаво. Търсим къщите на райета, които, разбира се, се оказват другаде, а попадаме на шедьовър - пара, издигаща се високо над вълните на океана, а зад нас - надиплени пясъчни дюни.
Подобни места те водят сами. Взимаме решения сякаш ще бъдем тук и утре и е толкова хубаво. Искаме да се загубим, за да можем да се открием повече себе си, когато се върнем обратно в онази страховита дори за произнасяне... реалност. Иска ни се да захвърлим кълбетата от заплетени и безполезни мисли, да съблечем задължителната разумност. Да се огледаме по-леки в цветните плочки на къщите, в белите облаци над Синтра, в графитите на Лисабон и Порто, в изрисуваните лодки на Авейро...
И просто да поглъщаме гледките - така вкусни като сардини, поляти обилно с портвайн.
