19.03.2013 г.

Криза на 20-те

Щастието не е цел, то е начин на живот. Имаш нужда само от любов. На света няма толкова голям проблем, който да не ти позволи да се откъснеш, да избягаш.
Клишетаистини, заради които си заслужава да прегриза оковите на скуката. Не харесвам недоспалото си лице в огледалото. Не харесвам болките в стомаха, заседналите кълба нерви между вредната храна. Имам нужда от био-революция и храна за душата!
Като книгите, които ме разплакват в автобуса. Очите ми се навлажняват и виждам замъглено други недоспали и сърдити лица. Обръщам глава към прозореца и преглъщам сменящите се кръстовища, светофари, минутите, с които ще закъснея за работа.
После мисълта ми се влива в океана от мисли за него, същестуващ в мен самостоятелно от всички други мисли и чувства. Какво ли прави сега? Дали вече се е събудил и бърза по малки гренобълски улички, зад които наднича планината? После се сещам, че той не бърза. Той е точен и навреме.
А после пак съм обратно там, където се намирам. На седалката в автобуса. В една сутрин като всички останали, способна да събере мисълта за целия ми живот в шепата време, докато пътувам.
Нелепо е, но понякога се питам какво е чувството да бъдеш млад. Може би се разбира най-добре, когато е преживяно, когато си вече на 70 и си го спомняш такова каквото не е било, но ти се е искало да бъде. И си сигурен в едно: че е много по-хубаво от всичко друго на света.
Сега съм млада. Нали? Иска ми да се да е като за първи и последен път. Бъдещето, работата, дипломните - кризата на 20-те? Ако го погледнем философски след няколко месеца ще бъдем същите хора, а промените, които ни очакват, каквито и да са, ще се случват правопропорционално на решенията ни. Колкото и страшно и мъгливо да изглежда, в крайна сметка  имам себе си - млада и решителна. Влюбена и дишаща.
А хубавият живот - за него трябва ли друго?

*Снимка


10.03.2013 г.

Нека

нека мислите винаги
са обърнати към прозореца
към очакване на дъги
и зелени пътища
нека мислите са птици
които пеят
заради самата песен
заради самата пролет
заради самия живот
нека мислите когато се уморят
се стопяват
в топли китари
се сгушват в гнездо от уютни сънища
нека в мислите има
повече аромат на лилаво
зюмбюли, люляци и теменужки
нека мислите се нижат
малки мъниста с цвят на нощ
равномерно отмерваща дъха ти

нека мислите просто
да водят
към тебе
търпеливо ще следвам

*Снимка

Притеснения, празници, пролет

Пролетта ме събужда с нуждата от преподреждане, рокля на цветя, смели решения.
Обръщам бюрото срещу прозореца и от време на време разтварям щорите с два пръста, само за да проверя дали Витоша си е още там.
Ако искаш да спреш потока от лоши мисли,  по-добре да потънеш в него, да се понесеш, докато притесненията изплуват на повърхността сами. Снощи с Вели пак се "притеснявахме" до 2 часа. Забавното е, че в един момент забравяме първоначалните причини и започваме да ги измисляме наново.
Напоследък ми се набиват на очи претенциозни хора с позиции по всякакви въпроси. Все още не мога да преценя дали това е толкова лоша черта, колкото ми се струва. Все пак склонността да имаш твърди позиции по противоречиви проблеми, представи, които не подлежат на съмнение, повече ми прилича на ограниченост, отколкото на компетентност.
В Light  имаше готина статия за осми март. Празниците са ни омръзнали до болка. Не ни се носят мартеници, не искаме да ни подаряват цветя. Когато бях малка, празниците бяха отделни светове, за които се подготвяш да заминеш, а след тях еуфорията пулсираше още дълго. Сега празник е Столично след работа в компанията на разказите на Мирослав Пенков (наистина прекрасни!). Празник е с Теди да си облечем рокли и да пеем Here I Go Again фалшиво, а след това да пием наекс и да се измъкваме незабелязано от караокето.
Празник е да го видя по скайп, да му чуя смеха, преминаващ километри до моето обърнато срещу планината бюро и да мечтая за думите, които ще си кажем от щастие.

*Снимка

3.03.2013 г.

Събрано от една дълга седмица

не е лесно
да се предпазиш от вируси
когато не си от онези
със скрити зад маски лица
и надничащи намръщени очи
не знаят още
че най-страшната болест
е всъщност страхът


***

той заминава в слънчеви дни
но ми оставя топла пролет
която да грее болнавото ми Аз
в която
да ям маруля с пресен лук
да изписвам грижовно тефтери
да не се обръщам
след мъже които миришат на него
оставя ми пролет
в която да се науча
по-добре да се грижа за себе си

***

вечер в която
тишината на студентски град
отсъствието на съквартиранти съседи хлебарки
изглежда цяло чудо
късометражните филми
и едуард нортън в 25-ия час
осмислят философски смисъла
оказа се също, че билетите до лион
не са толкова скъпи
когато помечтаеш малко повече

 ***

пробвал ли си да повярваш
в необходимостта от усамотение
кънтящите уши и зачервените очи
имат нужда 
от звуци на вятър
от слънчеви лъчи
 новите сили не идват просто със съня
те се прераждат
в морска вода
на припек
или в зелена и влажна гора


*Снимка

2.03.2013 г.

Събота за премисляне

 "...улицата беше пълна със забързани към своята работа хора - като листа, които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен..." Вирджиния Улф

Може би грешката ми е, че започвам всички делнични дни със завиване през глава, със заглушаване на аларми и закъснения, с усещането, че нещата от живота са станали прекалено сериозни, че не мога, не, че НЕ БИВА да пропускам каквото и да е. Всеки календарен ден е забоден с болезнени кърфици от задачи и бързане, които поне, обнадеждавам се, ще притъпяват липсата му, ще стана малко тик-такащо роботче, ще приключа с целия този съставен от мен самата списък, чиято основна цел е да запълва времето, в което него няма да го има някъде наблизо.
Но нещата не са толкова сиви, колкото изглеждат тези дни. Всъщност животът си е точно такъв, какъвто беше и преди седмица. Вододелите са само в главата ми. Трудностите не са станали по-трудни за една седмица, просто сега изглеждат ужасно и плашещо близо, и дишат неприятно във врата ми.
Времето - единственото, от което винаги нямаме достатъчно. А аз си позволявам да изхабя цяла една събота от всичките 52 съботи, в които ще съм на 22, за премисляне (и за гледане на esky - вече любимият ми сайт).
В крайна сметка заслужаваме и получаваме това, към което се стремим. Изходът от това, да не се превърнем в смачкани листа, е просто да не пропускаме правилния вятър.