27.07.2014 г.

След Пирин

След Пирин погледът ми се издига над ежедневните борби с вятърни мелници.  Плъзгането по мокрите скали и лекото треперене в коленете помагат да се изправя по-стабилна срещу градския понеделник, захапал фас в уста, пресичащ на червено.

С наведена глава към мащерката нагоре по склона усещам, че всичките ми сетива работят на пълни работи. Гледам те пред мен, с едната ръка държиш фотоапарата, а с другата Ани да не  падне. Небето е мрачно като настроението на лелките от БДЖ, под нас е хлъзгаво, а мъглата се опитва да ни изблъска назад, но съм спокойна така, както когато заспивам с ръка в твоята.

Целта ти никога не е просто стигането до места, а преминаването през пейзажи, на които принадлежиш. Харесва ми как забравям за себе си, докато те гледам застанал срещу вятъра, премислящ пътя, загрижен за всички.

 Затварям очи, облегната на огромен камък, и оставям всичко наоколо да бъде по-важно от мислите на една малка черна точица. И то е. Прескачам някой друг камък, настигам те, за да подържим ръце, и знам, че мога да продължа още дълго. Без да има значение къде ще стигнем.


5.07.2014 г.

Към 8 без нещо

точно по това време на деня
към 8 без нещо
когато чушките започнат да пукат примамливо
в чушкопеците по терасите
и ехото от детски глъч се разнася най-силно из квартала
майките разсеяно бутат колички към вкъщи
съседите се приготвят за новинарски емисии
ракията вече се плъзга по ръба на чашите
слънцето си събира лъчите в голямата жълта торба
а птиците мързеливо протягат криле сред бели облаци 

тогава поглеждам спокойно недовършените си планове за деня
и се усмихвам на блуждаещите в югоизточна посока мисли

тогчно тогава
към 8 без нещо
усещам най-добре
че съм
щастлива