15.11.2016 г.

Есен по "Далчев"

търкулва се обла сутрешна мисъл
край лъскавите червени ябълки
и тиквите които не са се превърнали в цигулки

котка измерва с опашка силата на вятъра
а Булгаков и Стивън Кинг мръзнат под голите клони "на старо"

стихотворението лежи неподвижно в шумата
повито в крехките детайли
"внимание чупливо"

но се спъвам
разливам кафе
и го счупвам

Photo: William Smith

12.10.2016 г.

Nutshell

Сега навярно спиш отвит въпреки студеното. Но затворен на топло вътре в рачешката си черупка. 
Сънена близост и неизмерима далечност едновременно. Там си, дишаш равномерно, но сънуваш неравноделна другост, в чийто ритъм не мога да вляза.

Представям си плътността на всеки твой момент, когато не сме заедно. Как устните ти изглеждат по-пълни, когато спиш, как трескаво говориш на френски, как попиваш с всички сетива онази песен, която знам, че ще ти хареса. 

Оглеждам се в празните дни, през които трябваше да мина. Онези без пулса на смисъла, отъркали се безцеремонно в Наглост и Фалш. Отвън - с усмивки като от рекламите, а отвътре - с обикновен човешки страх, облечен в поза.
А в ръкописа на нощта, се съчинявам отново, за да се събудя съхранена.

Научих:

Всеки ден е борба да прескочиш пропастта между глупостта и цинизма. 
Борба за
чистотата да остана себе си.

Ти си аршинът, с който меря смисъла и времето си тук.

Illustration: Maija Laaksonen



7.06.2016 г.

Вкусни като сардини гледки

Вървя уморено и вглъбено из стария квартал на Лисабон Алфама след един от най-цветните ми дни около замъците в Синтра. Малките улички са обърнали сгушените си барове и ресторантчета към океана. Старите фенери осветяват онези надиплени пред прозорците пранета, които си умираме да снимаме, а зад всеки ъгъл мирише на трева, риба и смях. 
След толкова тупкащи с очакване дни, най-сетне съм тук.

Погледът ми в потъва в нощното синьо. Копнежи и спомени се сливат в едно.

Не местата са мечти, а хората, през които сме ги мечтали. 

Откривам удоволствието от щракането с фотоапарата. Тръпката да запечаташ полета на няколко гълъба. Усещането, че гледаш света през шпионка, докато си скрит от попадащото в кадъра, търсещ онзи детайл, който би искал да имаш завинаги. И удоволствието от късмета нощният океан да не се е размазал в последния за днес кадър точно преди батерията да издъхне след всички погълнати през деня емоции.

Мислех си, че ще мога да напиша толкова много за Португалия, но се оказа един едва уловен копнеж, полюшкващ се като пране над океана.


И като всяко пътуване, никога не е точно онова, което си си представял. Но е по-хубаво. Търсим къщите на райета, които, разбира се, се оказват другаде, а попадаме на шедьовър - пара, издигаща се високо над вълните на океана, а зад нас - надиплени пясъчни дюни.



Подобни места те водят сами. Взимаме решения сякаш ще бъдем тук и утре и е толкова хубаво. Искаме да се загубим, за да можем да се открием повече себе си, когато се върнем обратно в онази страховита дори за произнасяне... реалност. Иска ни се да захвърлим кълбетата от заплетени и безполезни мисли, да съблечем задължителната разумност. Да се огледаме по-леки в цветните плочки на къщите, в белите облаци над Синтра, в графитите на Лисабон и Порто, в изрисуваните лодки на Авейро...




И просто да поглъщаме гледките - така вкусни като сардини, поляти обилно с портвайн.


21.05.2016 г.

Наднича небе

Наднича небе през скъсания ми чадър  
трамвайните жици светят
И се стича наоколо тъжният дъжд на София 
(има ли нещо по-самотно от трамваите в такова време) Утешаващ всяка неполетяла Мери Попинз


29.04.2016 г.

Нещастията на април

Разплаканото зеленото зад прозорците на колата
Пътища по които не бяхме рамо до рамо
Пролетта в която липсваме
Бързо тиктакащият часовник срещу леглото ти
Звезди които няма да гледаме заедно
Безвъзвратната тишина на последната прегръдка

Превръщането ни в тавански спомен


28.04.2016 г.

Анализирам това

Колкото повече сме се опитвали да заглушаваме демоните си, толкова по-яростно те са пропълзявали, намествали са се удобно между нас. Колкото повече сме се страхували да ги изречем на глас, толкова по-трудни сме ставали един за друг.

Отказали сме се още преди да знаем, че сме.

Онова "Излекувай се" ще кънти толкова дълго и силно в мен, докато не се науча, че никой на този свят няма право да обвинява човешко същество за това, което усеща. 

Единственото, което наистина трябва да направя е:

да се излекувам от вината.


1.04.2016 г.

april fool

усмихваш ми се в онова преди
и правим любов с отключени сърца

на сутринта слънцето пронизва отрязаната ми половина
и отворя ли очи сънищата с теб се разбягват като сърни

април ще върне най-сладко болящите спомени
пълзящите калинки във вените преди всяко очакване на бягство

но ще свършат ли спомените
щом болката се храни с тях?


15.03.2016 г.

Рицарите срещу страховете

Ранното ставане и завиране на носа в топло кафе малко преди да е станало време да включиш в режим бърз живот, си струва. Мислите от вечерта са някак изтъняли, поне докато не стане удобно тъмно за потъване в тях отново.
Не знам дали някога ми е било по-самотно. Самота, която е като захвърлено разпадащо се цвете в тъмните води на нощно езеро. Мечтите за цветове и нови аромати са лековити. Успокояващо е и, че пролетта вече се усеща - на изхода на метростанциите, пред мъничките още мръзнещи баби с малки букетчета иглика и минзухари. Нямам търпение и за тичане навън и за завръщане в малката зала, пълна с потни и надъхани жени :) Трета седмица покашляне и подсмърчане действа страшно обезкуражаващо, но тази сутрин, реших, че това е последният ден, в който ми е болнаво.
Снощи четох за любовта между Айнщайн и Милева. Толкова е вдъхновяващо, когато някой разбира и най-тъмните ъгълчета от душевността ти, когато туптите в хармония и творите (независимо дали е изкуство или наука) един за друг. Не знам защо имаме такава нужда някой да вярва в нас, за да се движим напред, да ни потупат по рамото, да ни се възхитят. 
Но понякога може би се налага да направим най-смелите си крачки сами, без да се оглеждаме за нечие одобрение. И макар да е много по-лесно, когато знаеш, че някой е до теб, може би в истинското израстване, трябва да забравиш за целия останал свят и въоръжен с много смях, да се изправиш пред страхответе си. Защото:

"И така, казано накратко, или може би съвсем не толкова накратко: тогава се появили златните рицари. Всички опитали да ги предупредят да не изкачват планината, но те, естествено, не се вслушали в съветите. Рицарите все пак са големи инати. Но когато стигнали до пещерата и всички страхове ги връхлетели, златните рицари не влезли в битка. Не започнали да крещят и да ругаят като другите воини. Вместо това направили единственото, което може да стори човек срещу един страх: засмели се. Със силен, предизвикателен смях. И тогава страховете един по един се превърнали в камък." Фредрик Бакман, "Баба праща поздрави и се извинява"