27.01.2015 г.

Колко е хубаво да не си ядосан

Няма нищо специално в тази вечер
Спускам се между колите по улицата
От време на време прескачам по задръстените от коли тротоари
С мисълта за това колко е тесен пътя към тясната ми стая
Оставям да ме опръска с кал някакъв засилен
Не ми се крещи след него
Затова се усмихвам
И без това палтото ми е мръсно
И прескачам локвите в тъмното
После танцувам в асансьора
Малко спасително пространство в което пътувам сама
И си мисля

Колко е хубаво да не си ядосан



13.01.2015 г.

Някогашно

Меки спомени от едно отдавнашно семейно пътуване до Котел ме приютявят насред усещането за самотност - бухвам се в тях като в купчина есенни листа. Там  в една малка стара къща, пълна с медицински книги, наследени от дядо ми, препрочитани от чичо ми, оставам сама в най-тихата стая и пиша картичка от Жеравна и смешни и наивни стихове... Така ми се приисква отново семейно пътуване по места, пълни с разкази за някогашна младост, с ракия навън под цъфнали дървета и чисти от ежедневие мисли.
Малките селца около Свежен, през които минахме този уикенд, ми напомниха колко е вълшебно на места с история. Възрастен човек седи на трикрако столче пред дървената врата на къщата си, а магарето му пасе на полянката пред него, двама пълни мъже с бира в ръка на пейката с гледка към планината, кафетата, в които имаш чувство, че времето е спряло на първа програма... 
Опитвам се да запечатвам тези пълни с живот картини, да вдишвам дълбоко нетипичния за януари мартенски въдух и да не искам нищо повече.